Франк се приближи с ясната нагласа да го прегърне. Тед го стопира с ръка и направи крачка назад.
– Татко, ако обичаш.
Той разтвори ръце в знак на примирение. Кимна мълчаливо.
– Влез, моля те.
Тед беше предвидил, че срещата ще бъде кратка.
Стаята беше малка и това, което беше видял през прозореца, не бе друго, а как баща му разопакова багажа си. В средата на леглото имаше един почти празен куфар. Под телевизора на стойка имаше масичка с два стола. Франк седна на един от тях и покани с жест сина си да го последва.
– Хайде, Тед. Все някога трябва да поговорим.
Поне това си беше истина.
Тед се загледа в една ужасна картина.
– Не искам да идваш да ме виждаш в кампуса. Никога.
Франк не отговори веднага.
– Щом не желаеш да идвам, няма.
– Чудесно.
Нова вълна от неудобно мълчание заля и двамата. Тед не желаеше да го пита какво имаше да му казва, искаше той сам да го стори. Беше влудяващо, че всяка дума, която се отронваше от устата му, беше един вид съревнование. Но така си беше.
– Какво е станало с лицето ти? Университетско сбиване?
Тед инстинктивно докосна с ръка бузата си. По лицето му нямаше следи от побоя, с изключение на една почти неуловима синина на лявата скула. Опита се да си спомни дали беше споменавал нещо по въпроса на леля си Одри, но смяташе, че не е.
– Никакво сбиване – отвърна Тед сухо.
– Леля ти Одри ми каза, че оценките ти са много добри, също така ми показа снимка на Джорджия, приятелката ти…
Франк престана да говори, като видя реакцията на Тед.
– Аз съм ти баща… логично е да искам…
– Ако продължаваш да разпитваш леля за мен, единственото, което ще постигнеш, е да престана да говоря с нея окончателно.
Франк въздъхна примиренчески.
– Какво стана с нас, Тед? – попита, навеждайки се леко. Ръката му се спря на половината разстояние от тази на Тед. – Бяхме един отбор, помниш ли?
Тед изпита желание да се изсмее гръмко. Отрече с глава.
– Помниш ли, когато пътувахме за турнирите по ша…
– Стига… Не искам да обсъждам миналото с теб. Помня съвършено как стояха нещата и какво направи. Не говоря, че изневери на мама с онази жена, защото макар че това я разби накрая, мисля, че ни направи услуга.
– Смятам, че в действителност трябва да говорим за миналото, защото по друг начин не бихме могли да изградим настоящето.
– Гениално. На някое пакетче захар ли го прочете? Няма никакво настояще за изграждане. Единственото, което трябва да изясним ти и аз, е, че от днес нататък няма да си говорим двамата. Ясно ли е?
Франк сведе глава.
– Все някога ще трябва да оставиш миналото – каза с поглед, забит в пода. – Голям си и няма да ти давам съвети, но знам какво ти говоря.
– Не го разбираш, нали? Не е работата в това дали ще ти простя, или не. Какво искаш да ти прощавам? Начина, по който биеше мама и мен? Кое от двете неща?
– Не го казвай по такъв начин.
– Няма друг начин за казване, извинявай. Така че работата не е в прошката, а просто хич не ми дреме да виждам мъжа, който биеше майка ми, задето е разсипала солта в кухнята, или е прибрала обувките във фризера, когато болестта ѝ не позволяваше да осъзнава какво върши.
– Много добре знаеш, че причините бяха много по-сериозни… – промърмори Франк, вдигайки поглед. В очите му прозираше смесица от молба и сдържан гняв.
– Да, ама разбира се, бяха много по-сериозни. Беше болна!
Франк стисна устни. Допря нокът до устата си и започна да го гризе.
– Помолих те за прошка за това. Не мога да сторя повече. Тя беше болна и аз… не знаех как да се справям. Естествено, го вършех много лошо. Такива бяха нещата у дома и не познавах друг начин да изляза на глава.
Тед отричаше с глава. Баща му винаги успяваше да се постави в ролята на жертва.
– Татко, не ме вълнува защо се случиха тези неща. Не ме вълнува дали те разбирам. Аз бях този, който трябваше да живее заедно с мама през всички тези години, да я гледам как се влошава и влошава с всеки изминал ден, докато ти се беше изнесъл. И ако искаш си вярвай, че отдалечавайки се от нея, не си я засегнал, си в грешка. И ако искаш да вярваш, че всеки удар и всяко хокане не е влошило състоянието ѝ, съжалявам да ти съобщя, че не беше така. Ти си отговорен за това.
Франк преглътна слюнка.
– Навярно имаш право.
– Навярно.
Лъч надежда проблесна в очите на Франк.
– Но с теб… с теб опитах…
– Бях на седем, когато чух как я биеш за първи път! – избухна Тед. – И знаеш ли какво? Никога не ти го казах, но може би ще е добре да го знаеш. – Посочи го обвинително с пръст. – Или може би е редно да ти кажа за това колко добре ти се получиха нещата с мен; да ти кажа, че когато си тръгна от къщи, почти не можех да спя от кошмари. Кошмари, които имам и до ден днешен. Искаш ли да чуеш какво се случва в тях?