– Тед, моля те, не мисля, че има смисъл да…
– Разбира се, че има смисъл. Има смисъл!
Франк го наблюдаваше сега с онзи безмилостен поглед, който Тед беше опознал толкова добре в своето детство. Защото дълбоко в себе си Франк Макей не обичаше да му противоречат. Можеше да си облече овчата кожа за момент и да помоли за прошка, но нищо не го влудяваше така, както когато нещата не ставаха по негово усмотрение, когато не беше Той, който казваше какво трябва да се говори и какво не.
– Присъстваше във всеки един от сънищата, седнал както си сега, пушещ блажено цигара. И ми нареждаше да отида до червения ти мустанг. Помниш ли?
Нещо в лицето на Франк се измени.
– Естествено, че помня червения си мустанг.
– Аз не исках да се приближавам до багажника, защото знаех какво ще намеря вътре. Но ти настояваше и настояваше да го видя. И накрая се приближавах и преди да стигна, той се отваряше като с магическа пръчка. И вътре беше мама с вързани китки и обезобразено лице, проядено от буболечки.
– Тед… – процеди Франк.
– В сънищата не мога да отлепя поглед от трупа, докато не се събудя. А за фон чувах смеха ти, защото ти се наслаждаваше на това.
Тед му говореше, без да сваля очи от него и за миг. Веднага щом приключи, се почувства поразен от споделянето на всичко. Никога не го беше казвал на никого и никога не си представяше, че ще го стори пред него. И въпреки това сега се чувстваше много по-добре, не само с един товар по-малко на плещите си, но и удовлетворен, защото кучият му син, баща му, заслужаваше да научи какво е накарал да изстрада малкото му момче.
– Понякога жената не е мама, а момичето, което харесвам, или случайно срещнати жени. Лежат свити в багажника и изведнъж оживяват и ме сграбчват за ръката, взирайки се в мен с умолителен поглед, сякаш се опитват да ми кажат нещо. Всичко останало е същото – червеният мустанг, а ти си с цигарата и се смееш. Винаги е същото.
Тед се изправи рязко, избута стола с ритник и изпсува под носа си.
– Няма жена, която да видя, и да не помисля какво стори на мама – каза с почти насълзени очи. – Сега разбираш ли защо не те искам в живота си?
Франк излъчваше непоклатимост. Не изглеждаше склонен да продължава спора. Отиде до нощната масичка и донесе една книга, от която се подаваше снимка. Извади я и я сложи на масата. Тед продължаваше да стои прав и му се наложи да се приближи, за да види на преден план момченце на около дванайсет години. Разпозна в него собствените си черти, както и двете миниатюрни сини очи, които му казаха всичко.
– Това е брат ти – заяви Франк. Нямаше и помен от умолителния тон отпреди малко.
Тед вдигна очи и го погледна с изкривено лице. После отново разгледа момчето, красиво и усмихнато. Нямаше думи.
– Това е брат ти – повтори Франк. – Казва се Едуард и носи фамилията на майка си – Блейн. Мисля, че няма значение какво мислиш за мен… Трябва да се запознаете. Затова исках да те видя днес.
Тед никога не се запозна с Блейн, но години след това щеше да разпознае лицето му в новините по медиите, когато го обвиняваха в убийството на приятелката му Аманда Хърдман.
10
В наши дни
Тед остана неподвижен пред пътечката като стрелец, готов за дуел. Лора и Лий стояха зад него.
– Минавал съм по тази пътечка много пъти – каза с тих глас.
Лий се отдалечи на няколко метра. Въпреки че лекарката го беше уверила, че Тед не беше опасен тип, той знаеше, че Макей е довел мъж до кома, и дори това да се е случило в разгара на нервна криза или нещо подобно, Лий не го вълнуваше. Ако се е случило веднъж, можеше да стане и втори път, нали така? Макей беше негова отговорност, докато се намираше извън болницата и не смяташе да му се доверява. Ако се опиташе да нападне доктор Хил, Лий трябваше само да пробяга няколко метра и да го простреля с тейзъра. Ако пък понечеше да избяга, нещата дори щяха да бъдат по- прости, защото с тези вериги нямаше да стигне особено далеч.
Сто метра по-нататък, Тед продължаваше да е потопен в този своеобразен унес, на моменти свеждаше глава и изглеждаше, че следва невидима следа. Лора опита да започне диалог, но в отговор получи едносрични думи и реши да го остави. Едно нещо беше ясно – този път беше от особено значение за Тед и обхождането му сякаш му помагаше да разбере защо. Лора използва да извади телефона си и да провери дали има сигнал.
Само една чертичка.