Слезе по двете стъпала на покрития вход и погледна нагоре. Холи още беше там, но този път жълта рамка, гигантска и блестяща, левитираше помежду им. Долната страна беше на около петдесет сантиметра от земята и Тед знаеше, че може да я прескочи без затруднения, но все пак се спря за миг, преди да го стори. Морето зад Холи се вълнуваше на около десет метра, а нуждата да ѝ върне крака и да я прегърне беше непреодолима. Вдигна собствения си крак и прекрачи жълтата рамка. За миг го завладя нездравото усещане, че няма да успее да я прескочи, но все пак успя. Знаеше, че ако не се докосва до рамката, няма да има проблеми. Преодолял жълтата рамка, се сблъска с друга, зелена, и още веднъж повтори упражнението, после отново погледна нагоре и видя Холи в същото положение, очакваща го на десет метра, после дойде и следващата рамка, и следващата: червена, виолетова; Тед вече спокойно ги преодоляваше, без да се налага да се концентрира, правеше го почти интуитивно, с поглед, насочен право към Холи; после следваше нова жълта рамка и една небесносиня, „идвам, скъпа“, с нови десет метра, и черна като нощта рамка, „Холи“… Тед вече не ходеше, а тичаше, прескачайки една по една рамките, които изникваха непрекъснато, и приличаше на атлет по време на състезание, който прескача препятствия, без да спира, Холи, без да спира, Холи…
И така докато последната рамка не го погълна, за да го върне с вик на съвсем различно място.
Озова се на дивана.
Тед се повдигна, разтърсвайки се. Опипа отривисто крака си. Беше си там. Сънувал ли беше, че му липсва един крак? Започваше да му се губи. Проучи внимателно тъмнината в стаята, после огледа намачканата си тениска и неудобните дънки, които беше обул. Стана и без причина тръгна към френския прозорец, който гледаше странично на къщата. Застоя се там, оглеждайки хълма, който се сливаше с нощта. Щом доближи стъклото, се активира външният сензор за движение, осветявайки масата и столовете. Тед остана поразен от внезапното видение на женски крак. Сънувал ли беше, че на Холи ѝ липсва един крак? Усмихна се и си го записа, за да ѝ го разкаже, когато поговорят по-късно следобед. Зачуди се колко ли е часът, навярно преди седем, защото още не се беше развиделило. Погледна инстинктивно към китката си, но часовникът му не беше там.
В този момент един спомен се промуши като стрела, пробивайки благочестивата мантия на забравата, която умът му се беше опитал да разстеле. Рязко погледна към плота с барбекюто. Кутията с шахматните фигури вече я нямаше, но споменът беше съвсем ясен. Току-що беше сънувал кошмар, в който на Холи ѝ липсваше един крак, но въпреки това именно споменът за шахматната кутия беше онзи детайл, който смрази кръвта му.
6
След като щеше да отлага отпътуването си от този свят, по-добре беше да продължи с обичайния ход на живота си, а това включваше посещение при Лора Хил, психотерапевтката му. В известна степен се радваше, защото отношенията му с нея се бяха подобрили с времето; започнаха с няколко сеанса по препоръка на лекаря му, които преминаха постепенно в едно приятно общуване. Тед никога не би склонил да посети психотерапевт, ако не беше настояването на Кармайкъл, но лекарят се оказа настоятелен и убедителен по въпроса: „На човек, на когото му се налага да посрещне подобна новина, Тед, му е необходимо търпение“, бяха точните му думи. Тед ги бе разтълкувал като: Човек с тумор в главата, който не подлежи на операция, рано или късно обмисля да си тегли ножа. И в това доктор Кармайкъл не грешеше.
Всъщност туморът не беше неоперируем, имаше същите шансове за изрязването му, като да улучиш кош от трийсет метра. А доктор Кармайкъл не употреби тази метафора, естествено, постара се с думите си да запали лъч надежда, но Тед, аналитичен и прагматичен, бързо постави нещата по местата им. Решението беше негово, то се знае; можеше да рискува с операцията и да чака чудото да се случи или да я кара както досега. На Тед не му трябваше да мисли много. Беше от онези решения, взети по презумпция, без да го е планирал, много преди болките в главата или преди да чуе резултатите от изследванията на Кармайкъл, които той изложи с резервирания тон, запазен за съкрушителните новини. Може би го беше решил десетилетия по-рано, когато гледа края на „Уловен без изход“3 с Джак, който си движеше главата като кукла без кукловод, или пък в друг момент, времето нямаше значение. Смяташе да изживее последните си месеци с достойнство. А ако отиде на първия записан час при доктор Хил, то беше, за да накара Кармайкъл да повярва, че нещата следваха предвидения ход – предвиден от него, разбира се, – защото Кармайкъл вярваше като всички добри лекари, че трябва да се направи и невъзможното, за да се удължи човешкият живот до последната искрица в него. Нямаше значение дали ще стреля в коша от трийсет, сто или хиляда метра.