На моменти Тед заприличваше на онези медиуми от сериалите по телевизията. Спираше се, оглеждаше се наоколо, свеждаше глава, като че очакваше провидение, което да му посочи верния път.
– Има ли нещо?
Тед се беше спрял. Гризеше върха на палеца си с поглед, забит в падналите листа.
– Спомням си едно колело – каза той със загадъчен тон.
– Идвал си насам с колело?
– Не, аз не. Даже нямам такова.
Лора не попита нищо повече. Въпреки това се въодушеви, защото споменът за онова колело, колкото и незначителен и дребен да изглеждаше, беше нещо ново. Първата цедка. Можеше да даде началото на всичко.
– Какъв цвят е колелото, Тед?
– Червен – каза почти без да се замисля.
Чак когато го каза на глас, Тед претегли новата информация.
– Червено колело – каза, кимайки бавно пак и пак.
Отново сведе поглед. После се спусна напред мълчаливо и тримата продължиха по една пътека, която в тази си част практически беше изчезнала. Трябваше да разчистват клоните и да избягват падналите дънери, докато не стигнаха до изоставен чакълест път. Бурените го бяха обгърнали… И там ги видяха, на една страна, едва забележими сред тревата, останките на червен велосипед. Липсваше му едното колело и ръждата не се бе смилила над него, но на някои места си личеше оригиналното му покритие.
– Изоставеното колело – каза Тед, докато се приближаваше. Остана зазяпан в него.
– Тед, това е прекрасно!
– Така изглежда – каза той без ентусиазъм.
– Горе главата! – Лора го стисна за рамото, за да го ободри. Лий я изгледа с неодобрение, но не стори нищо. Охранителят се приближи до колелото и го огледа с високо вдигната вежда.
– Това колело е останало така след злополука. Горната тръба е прекършена. Липсващото колело трябва да е тук някъде.
Думата злополука се носеше помежду им.
– Ти знаеш ли нещо по въпроса, Тед? – попита Лора.
– Не смятам. Аз… само съм го виждал тук.
От другата страна на пътя имаше пак гора. Тед се замисли за момент.
– Можем да съкратим пътя през гората – каза автоматично – или да продължим оттук и да заобиколим. И двата варианта са възможни и ще стигнем до същото място.
Цедки.
– Докъде ще стигнем, Тед? – попита Лора с треперещ глас.
– До истината – заяви той.
И започна да върви по онзи прашен път, провлачвайки крака и веригата, която ги свързваше. Държеше ръце в скута си. Лора и Лий не можеха да видят лицето му, а това беше истински късмет, защото в същия този момент то започваше да се изменя под тежестта на едно разкритие.
Когато пристигнаха, бяха изминали общо около два километра.
11
В наши дни
Маркъс не помнеше да се е чувствал толкова щастлив, както онази събота. В този ден имаше чувството, че е способен на всичко.
Когато отиде да вземе вестника си, остана за момент, стиснал мандалото на външната врата, усмихвайки се глупаво, докато си казваше, че само няколко часа по-късно, когато отвореше вратата, Лора щеше да бъде от външната ѝ страна.
И помнѝ какво трябва да направиш…
Беше говорил с Боб, приятеля си от бостънската полиция, и той го беше уверил, че още същия ден ще провери случаите на убийства през 1993 година.
Уплътни сутринта в покупки. Първо отиде до пазара и купи всичко необходимо за специалния си сос. Маркъс не беше добър готвач, режимът му предимно се базираше на ястия за микровълнова, пица и китайска храна, въпреки че се беше научил да приготвя някои блюда с приемливо качество. Пастата с гъбен сос и лук беше негов специалитет. Но преди да отиде на пазара, се отби до търговския център и изхарчи едно малко състояние за нови дрехи. От няколко седмици отлагаше покупката и ако имаше идеален ден за обновяване на гардероба, то той беше точно този.
По обед се върна у дома, натоварен с цяла дузина торби. Имаше всичко необходимо. Когато затвори врата, Маркъс за пореден път получи замайване. Усмихна се. Имаше няколко часа да се помотае, преди да започне с подготовката на соса и реши да отиде в стаята за прожекции и да изгледа някой филм. Зареди една купа пуканки в микровълновата и още преди да чуе първото пукване на царевицата, звънецът на вратата иззвъня настойчиво.
Отиде на прозореца и видя Боб да чака на прага. Носеше папка в дясната ръка и черните си очила. Защо не му беше позвънил по-рано?
Отвори вратата. Съдбата си правеше шеги с него. Предполагаше, че щом отвореше вратата, трябваше да завари жената на живота си, а не полицай с име на актьор.
– Боб, каква изненада... Успя ли да откриеш нещо?
– Да.
Нещо го смущаваше, ясно беше.
– Влизай, моля те.
Насочиха се към хола, придружавани от пукането на пуканките, носещо се от кухнята.