Тъкмо щяха да седнат, когато Боб се обърна и погледна приятеля си:
– Знаеше ли, че Макей е брат на Едуард Блейн, онзи тип, когото обвиниха в убийството на приятелката му?
Маркъс остана като вцепенен.
– Не знаех.
– Същият баща. Различна майка – каза Боб, докато сядаше. – Но това не е поводът да дойда. Това можех да ти го кажа и по телефона...
Маркъс седна.
12
1994
Кампусът на УМА се събуди шокиран от новината за убийството. По първоначални данни студент бил открит мъртъв в близост до библиотеката. Ръководството на университета помоли студентите да си останат по стаите в кръга на възможното и отмени всички академични занятия. Новината прозвуча по няколко новинарски канала. Всички телевизори в „Блока“ бяха включени, макар подробностите от самия кампус да се разчуваха по-бързо. Още докато по телевизията тръбяха, че мъртвият е студент и че още не било установено името му, студентите знаеха, че не беше истина. Касаеше се за Томас Тайлър, именития преподавател по английски език, който преподаваше от десет години в УМА. Късното разпознаване се дължеше на факта, че преподавателят носел, необяснимо защо, сакото и шапката на университета върху всекидневното си облекло, което объркало двете момичета, които открили трупа сутринта на въпросния петък.
В „Блока“ плъзна информация. Момче на име Марк Манганиело, който също живееше на петия етаж и всички познаваха като Марман, се превърна в основния източник на достоверна информация. Приятелката му живееше почти до стаята на Жул Лаулин, момичето, открило тялото със своя приятелка. Според Марман, трупът на преподавателя бил по корем и затова не го разпознали. В началото го помислили за заспало момче след запой или нещо от сорта, но когато се приближили леко, видели локвата кръв около тялото. От прерязано гърло. През първите часове на обърканост беше обявено също, че мотивът за убийството бил кражбата на скъпа златна запалка, която убитият винаги носел в себе си.
Когато най-накрая се разкри самоличността на жертвата, новинарските канали се насочиха към мистерията, която започна да буди интерес у всички. Защо преподавателят е носил сакото на университетската униформа? Томас Тайлър беше на 51 години със съпруга и две дъщери тийнейджърки. Куп екипи се позиционираха, за да дебнат появата на семейството.
УМА привлече значително вниманието на националните медии. Сакото обаче не се вписваше. Но имаше и нещо друго, слух, който вече се разпростираше с бързи темпове по коридорите на всички стаи и за който вероятно полицията вече знаеше. А щом полицията знаеше, то логично можеше да се предположи, че някой журналист също знаеше. Изглежда, Тайлър имал романс със студентка. Беше от рода подробности, които добавяха към убийството онази неустоима подправка, насочена към масовата публика.
Тед се връщаше от шестия етаж, където покерът се беше превърнал в начин за убиване на времето за много хора, когато Джъстин се доближи до него с изкривено лице. Тед се стресна и буквално го натика в стая 503, която двамата деляха, и тръшна вратата зад себе си.
– Какво ти става, Джъстин? Не можеш да се разхождаш из кампуса с това изражение. Не и в ден като днешния.
– Извинявай, извинявай, просто не издържам повече, Тед, – Джъстин сновеше напред-назад из стаята.
– Седни за момент.
Джъстин седна на леглото.
– Ти не си направил нищо – каза Тед, като го гледаше втренчено. – Нали така?
– Естествено, че не!
– Тогава няма за какво да се тревожиш, нито има причина да се движиш с такава физиономия.
– Не си говорил с Марман, нали?
– Не. Идвам от шестия етаж.
– Момичето, с което Тайлър имаше връзка – каза Джъстин, – е Джорджия.
Тед повдигна вежди, без да загуби спокойствие.
– Къде го чу?
– Нали ти казах – от Марман. Май не си особено изненадан.
Тед седна на леглото.
– Мисля – призна той. – Полицията сигурно ще дойде да ме търси. Не се тревожи, всичко ще е наред.
– Ти… знаеше ли го? За връзката им имам предвид.
– Не. Нещата между нас не вървят добре. Мисля, че технически бяхме скъсали, знам ли. Но това няма особено значение; полицията ще иска да ми зададе въпроси. Ти се успокой, Джъстин, смени това изражение. Трябва да подходим естествено.
– Работата е, че… Тед, трябва да ти кажа нещо.
– Кажи ми.
Джъстин погледна към затворената врата, сякаш някой можеше да влезе и да го изненада насред изречението. Преглътна слюнка.
– Аз знаех за Джорджия и преподавателя. Видях ги няколко пъти в парка зад библиотеката. Ако не ти казах, то беше понеже…
– Джъстин, недей, разбирам защо не си ми го казал. Същинският проблем е дали полицията ще повярва, дали си ми го казал, или не.