– Имате ли право на това? – попита някой.
Деканът отговори.
– Адвокатите на университета са тук, за да може всичко да е законно.
Никой не вдигна ръка, нито отправи друго оплакване. Сегара и останалите му хора се изгубиха по стълбите нагоре. Само двама от тях останаха долу да пазят вратата.
Какво се случваше?
От всички сгради със стаи на университета „Блокът“ беше първият, в който правеха нещо такова. Можеше да е случайно, но логиката сочеше, че изборът на първата сграда не можеше да е без причина. От там насетне останалите студенти щяха да са предупредени и ако криеха нещо в стаите си във връзка с разследването, щяха да имат време да се отърват от него. Не, този обиск нямаше да премине в останалите сгради на кампуса – каквото и да ги вълнуваше, трябваше да се крие в „Блока“.
Джъстин, Тед и още няколко души сформираха групичка. Марман и Ървинг Просър бяха сред тях, както и момче на име Джо Стиуел, което изведнъж пребледня като лист хартия. Тед беше благодарен, че Стиуел е с тях, защото така ужасът на Джъстин нямаше да бъде толкова очевиден.
– Мислите ли, че търсят запалката? – предположи Марман.
Тед беше забравил за прословутата запалка – градска легенда, породена от факта, че няколко студенти били видели у преподавателя скъпа златна запалка.
– Няма никаква запалка – коментира Ървинг.
– Тогава какво търсят?
Тед не се вълнуваше какво търсят, а защо търсят. Да претърсиш кампуса с общежития на шест етажа в един университет, не беше просто нещо, това беше ясно, дори и да се отнасяше за раздухан случай на убийство. Въпреки че деканът беше оказал съдействие в разговора преди малко, със сигурност той и адвокатите бяха направили цял куп възражения. Някой съдия вероятно е одобрил цялата процедура. Беше прекалено оперативен, за да няма конкретна причина. Каква можеше да е?
След малко повече от час Сегара и екипът му се върнаха на първия етаж. Тед ги преброи. Бяха общо петнайсет. Първото заключение, до което достигна, беше, че всички бяха полицаи или детективи, нямаше представители на специализираната съдебна полиция, поради което беше много вероятно съдебната заповед да се ограничи до търсенето на нещо конкретно, а не до събирането на отпечатъци или проби за генетичен анализ. Това говореше за вероятния напредък на разследването, помисли той. Второто, и по-важно, заключение беше, че за такова време при толкова хора беше невъзможно да се обискират всички стаи дори с минимален успех.
Докато Тед се качваше по стълбите, след като на студентите им беше разрешено да се върнат по етажите, хвърляше поглед в стаите и видя, че много от тях видимо са били щателно претърсени. Но без съмнение това беше невъзможно. Обаче веднага си даде сметка какво се беше случило – двама или трима членове на екипа са разхвърляли по малко във всички стаи, в някои повече от други, и едрият от екипа беше обискирал щателно стаята, която го интересуваше. Нямаше как да е другояче. Защото ако петнайсет души бяха претърсили „Блока“ за час време, беше невъзможно да са свършили сносно работата… Тогава за какво да се тормози?
Като стигна до стая 503, подозренията му се потвърдиха. Безпорядъкът беше пълен – матраците извън леглата, отворени кашони, разхвърляни дрехи на всички страни…; не бяха направили и най-малкото усилие да прикрият следите. Разбира се, и този хаос можеше да е сътворен само от един човек. Тед потърси най-фини белези и му беше достатъчен само един поглед към библиотеката, за да си даде сметка, че там е направено щателно претърсване. С фотографската си памет Тед веднага забеляза, че книгите му бяха по местата си, но поставени в различни ниши. Някой се беше постарал да ги извади една по една.
– Какво привлича вниманието ти? – попита Джъстин зад гърба му.
– Нищо – каза Тед, без да сваля очи от книгите. – Скоро ще получим новини от Сегара.
– Накъде биеш?
– Към това – каза Тед напълно сериозно. – Трябва да се контролираш, Джъстин, да помниш какво ти казах. Детективът ще иска да говори с теб. Може би и с мен отново, въпреки че знае, че от мен няма да изкопчи нищо ново.
Тед знаеше, че Сегара не беше намерил нищо. В този момент детективът навярно съжаляваше за този погрешен ход.
17
1994
Марман беше този, който се появи с новината в „Блока“. През последните дни младежът не правеше друго, освен да се разхожда из кампуса в търсене на информация. Изглеждаше сякаш се наслаждаваше неимоверно на новия си имидж на официален говорител. Не само се заемаше с разпространяване на слухове – дори и най-неправдоподобните, но на всичко отгоре следеше новините отблизо; така че ако някой студент желаеше да се просвети, без съмнение щеше да прибегне до него.