Лора Хил изглеждаше на двайсет и няколко. Когато Тед я видя за първи път, изпита съчувствие към тази девойка, която сигурно правеше първите си стъпки в професията, с онези правоъгълни очила и прибрана коса, с приятелския подход и премерената усмивка. Почти го докарва на психотерапевтка, помисли си Тед, но по-късно щеше да се изненада от факта, че Лора Хил беше прехвърлила трийсетте. Не знаеше точната ѝ възраст, тя така ѝ не я беше издала.
Жената успя да го обезоръжи с младежката си красота, с невинното си излъчване и с откровеността, която показа в първия им разговор. Онова, което привлече Тед, беше възможността да се измъква от капаните, които тази жена щеше да му залага при всеки сеанс, но и на нея, както и на Кармайкъл не възнамеряваше да издава суицидните мисли, които започваха да връхлитат съзнанието му.
– Здравей, Тед – каза Лора. – Значи последно пътуването с кораб със съдружника ти отпадна.
– Точно така. Благодаря, че ме прие.
– Съжалявам за пътуването. – Лора носеше медночервената си коса, прибрана на кок. – Как се чувстваш, Тед?
Вчера убих един мъж. Отидох до дома му, почаках го скрит в гардероба му и го застрелях. Светът няма да скърби за него.
Наслади се на изреденото. Представи си как би се изменила физиономията на Лора Хил, ако ѝ сервираше подобно нещо. В действителност дори самият той не беше свикнал с мисълта, че е убил друго човешко същество, а още по-малко че се е насладил на стореното.
– Вчера имах друг кошмар – подхвана Тед. Да говори за кошмарите си, беше честа тема, най-вече защото вярваше, че са безсмислици и обикновено прескачаше частта, която би го злепоставила. Включваше нещо ново.
До единствения прозорец имаше бюро, което Лора рядко използваше по време на сеансите си. Този път беше седнала на фотьойла срещу Тед. Разделяше ги единствено ниска масичка и една пластмасова чаша с вода. Тед никога не отпиваше от нея.
– Разкажи ми за него.
– Стоях си в хола и наблюдавах покрития вход. На масата имаше опосум, който ядеше единия крак на Холи. Холи я нямаше, беше само кракът ѝ, но аз бях сигурен, че беше нейният. Веднага изтичах и потърсих нещо, с което да замеря и подплаша опосума, и тогава неочаквано видях на земята една кутия, която разпознах на мига. Беше кутията ми за шах.
Ако беше от онези психотерапевтки, които си водят записки в тефтер, Лора неизбежно щеше да го направи в този момент предвид сериозния тон на Тед. Но Лора никога не записваше нищо – имаше забележителна памет.
– Замерях животното с фигурите от шаха, но така и не го улучвах – продължи Тед. – Пропусках го по необясним начин. А фигурите изобщо не свършваха. Тогава съзрях Холи в градината, а зад нея, мисля, беше морето. Ама не е ли забавно какво може да ни погоди човешкият ум?
Тед изтърва детайла, че е пръснал опосума с браунинга. Приличаше ужасно много на това, което беше планирал да направи със собствения си череп, ако не беше намесата на Линч. Беше от онези детайли, които предпочиташе да запази за себе си.
– Не уби ли опосума? – попита Лора, давайки воля не за първи път на свръхвъзприемчивото си шесто чувство.
– Не.
Жената кимна разбиращо.
– Кога за последно сънува нещо, свързано с шаха?
– Никога.
Тя направи умишлена пауза в търсене на подходящите думи.
– Тед, трябва да обсъдим събитията от онези години. Трябва да ми обясниш защо едно момче със завидни способности в шаха решава да го изостави така внезапно. Не си ли играл отново в някой момент?
– Не и сериозно. Научих дъщерите си и играхме няколко пъти заедно, но вече те се оправят и сами.
– Разкажи ми защо се отказа.
Лора опитваше не за първи път да подхване темата. Тед беше проявил известна съпротива и тя не го беше притискала, но в същото време не го смущаваше особено да говори за онези години. Настани се удобно и започна:
– Баща ми ме научи. На седем години го биех с голяма лекота. Заведе ме при един възрастен господин, живеещ в Уиндзор Локс, родния му град, в който се радвал на някаква известност в миналото като шахматист. – Тед направи пауза. Споменът за ментора му, вероятно единственият възрастен, който беше почитал, го изпълни със смесица от носталгия и болка. – Казваше се Милър – мисля, че го споменах веднъж. Когато го видях за първи път, ми се стори много престарял, косата му беше побеляла, леко дълга до под ушите, лицето сбръчкано. Не говорихме много при срещата. Седнахме пред една дъска, която съхраняваше в гаража си, където даваше уроци на местните момчета, и изиграхме една партия, а баща ми ни гледаше. Направихме малко ходове, не повече от двайсет, и тогава Милър отведе баща ми настрани, за да поговорят насаме. Аз останах там да ги чакам. Мислех си, че Милър искаше да му каже, че не ставам, да се връщаме двамата вкъщи и край на всичко. Вместо това в течение на осем години, докато навърших петнайсет, го посещавах по два-три пъти седмично.