Или пък не?
На два или три пъти се чу характерно пропълзяване на гризачи. Лий чувстваше дълбоко отвращение към плъховете, но не каза нищо. Спряха пред висока етажерка, където имаше цял куп от най-старите пишещи машини, покрити с дебел слой прах. До нея имаше изтърбушено канапе от груб зелен плат, чиито славни дни бяха останали далеч в миналото. Тед го избута от единия край. Лий го наблюдаваше от разумно разстояние, когато с крайчеца на окото улови светкавичното притичване на плъх. Поне щеше да има добро извинение за оправдание пред доктор Хил, помисли Лий. Оттам наистина се чуваха странни шумове.
Под канапето имаше капак на пода без дръжка. Тед каза на охранителя, че има нужда от нещо остро, за да го отвори, и Лий трябваше да сдържи смеха си.
– Няма да ти дам нищо остро – изсмя се. – Отдалечи се и остани мирно.
Лий си послужи с един от ключовете, за да повдигне капака от едната му страна. Започваше да чувства внезапно въодушевление, не можеше да го отрече. А ако наистина можеше да се сдобие с парите? Един план започваше да се оформя в ума му. Нямаше нужда да застрелва Макей; щом доктор Хил се върнеше, щеше да настоява да се махнат оттук по най-бързия начин. Той носеше отговорност за безопасността на пациента и тя нямаше да възрази. Макей нямаше да отвори уста сега, когато Лий знаеше толкова. На лицето му се изписа усмивка.
Ако има пари наистина.
Под пода се криеше голяма метална кутия. Имаше два заключващи се механизма, които Лий избута с палците си. Капакът се освободи с леко щракане и при вдигането му се откриха, обвити в прозрачни пликове, пачки перфектно подредени стотачки. Лий никога не беше виждал толкова пари накуп. Можеше да си позволи пътуването с Марта, помисли развълнуван. Макей навярно притежаваше телепатична сила, защото му беше предложил перфектния план; Марта винаги се беше жалвала, че не е ходила в други страни. Най-далечното място, до което беше стигала през целия си живот, беше Северна Каролина на гости при сестра си. Сега можеше…
Тогава нещо изпълзя изпод пода и се появи светкавично до металната кутия. Беше голямо и сиво, с огромна зъбата паст. Очите му блеснаха, щом светлината се отрази в тях, и Лий, който беше останал клекнал през цялото време, отстъпи назад и изгуби равновесие. Животното показа главата си от дупката и това беше последното, което Лий видя, както и едно пъргаво движение на Тед. Тогава една сянка го обгърна и главата му се взриви.
Нададе сподавен вик.
Дъжд от пишещи машини го затрупа, когато цялата етажерка се стовари отгоре му.
21
В наши дни
Когато Лора се връщаше към зоната за монтаж, си представи много неща, но нито едно не включваше липсата на охранителя.
Тед я чакаше в центъра на широкото помещение с отпуснати от двете страни на тялото ръце. Вече нямаше окови.
– Къде е Лий?
– В мазето.
Лора се запита дали това означава, че все още е жив. Не посмя да го попита.
Запази спокойствие.
– Оковах го – каза Тед, показвайки китките си. – Ще го пусна по-късно. Ти обаче трябва да тръгваш още сега, Лора.
– Да си тръгна? Защо? Мислех, че имаме сериозен напредък. Позволи ми да те заведа обратно до „Лавендер“. Това, което те измъчва в момента, може да го преодолеем. Помисли за семейството си, помисли за…
– Лора, оценявам всичко, което направи за мен. Но не всичко се разрешава с терапия. Има необратими неща.
Лора отказа да се доближи.
– Върви си, върни се по пътеката към къщата ми. И не викай никого.
– Какво смяташ да правиш?
Миг на колебание, израз на вътрешна борба, който се изпари начаса.
– Няма да направя нищо лошо.
Лора започваше да проумява какво се случва в главата на Тед. Беше объркан и тя трябваше да използва информацията в своя полза.
– Кой ти се обади? – попита изненадващо Тед. Приближи се няколко крачки.
– Маркъс Грант, директорът на отделение „C“. Имало спешен случай с един от пациентите.
– Аха…
– Истина е.
– Какъв случай по-точно? Говорихте продължително…
Вече се намираха прекалено близо един до друг и той би могъл с два-три скока да я достигне.
– Научиха ли го вече, Лора?
Тя сбръчи чело. Трябваше да си върне контрола по някакъв начин.
– Току-що бях в кабинета, където държиш папките. Разгледах ги, затова се забавих.
– Тогава вече знаеш какво съм сторил – прошепна той.
Тед вдигна глава, сякаш изплашен от някакъв шум. После сведе поглед и се втренчи задълго в един ъгъл. Изглеждаше сякаш е забравил къде се намира.
– Тед, моля те, боя се, че нещата са малко по-сложни отколкото мислиш…