Тед запази мълчание и сведе поглед. Лора разбра за какво мислеше. Протегна ръка и подпря брадичката му.
– Погледни ме, Тед.
– Предполагам, че аз също не успях да избягам – каза той.
Лора не пускаше брадичката му.
– Не искам да говорим за теб, не още. Не искам да говорим също за баща ти. Искам за говорим за Блейн.
Лора дръпна ръката си и се облегна леко на стола.
– Какво искаш да знаеш?
– Знаем, че си бил в дома му. Помниш ли защо?
Тед не изглеждаше да си го е спомнил изцяло.
– Когато видях новината за убийството на приятелката му, разбрах, че е мой брат. Едва бях зърнал снимката му много години преди това, но лицето му ми се беше запечатало. Имаше някои от чертите на баща ми, особено в областта тук… – Тед посочи с пръст междувеждието си. – Разбира се, уверих се напълно, когато видях филмовия материал, в който той бягаше от един репортер по средата на улицата. Походката му беше същата като на баща ми, леко наведен напред, с неподвижни ръце отстрани. Никога не съм виждал друг да върви така… без да размахва ръце.
– Какво помисли, когато го видя?
– Не знам. Че е виновен, предполагам. Наистина не си спомням.
– Кажи ми какво мислиш сега. За Блейн.
– Нужно ли е?
Лора кимна.
– Блейн е мой брат… предполагам, че имаме нещо общо. Нещо, което не е наред вътре в нас.
– И това те успокоява?
– Да ти кажа истината, да.
– По-рано ми каза, че си научил за Блейн в първи курс в университета и почти не си имал време да мислиш за него, защото е била година на вълнения. Какво имаше предвид?
Лора го знаеше, но предпочете Тед сам да ѝ го каже.
– През същата година убих един мъж. Казваше се Томас Тайлър и беше преподавател в УМА. По онова време той имаше връзка с приятелката ми Джорджия. Това е мъжът, когото съм видял в двора на „Лавендер“.
Острият писък на един плъх накара последните му думи да отекнат. Друг плъх му отвърна от ъгъла.
– Как го извърши? – попита Лора.
– Те се срещаха нощно време в парка зад библиотеката. Изчаках Джорджия да си тръгне и се приближих отзад. Прерязах гърлото му с нож и се изнизах. Имаше разследване, но не доведе доникъде.
Беше любопитен механичният начин, по който Тед разказваше всяко събитие от онази година.
– Странно… В папките, които пазиш горе, видях само жени.
– Това беше личен... въпрос.
– Много ли бяхте близки, ти и Джорджия?
Този въпрос хвана неподготвен Тед. Беше мислил много пъти за Джорджия през годините, но винаги като за второстепенна актриса, никога като важна фигура сама по себе си. Истината бе, че едва можеше да си спомни лицето ѝ.
– Нямахме много общи неща. Доколкото си спомням, бяхме малко дистанцирани и всъщност така и не се видяхме повече.
Сега беше ред на Лора да кимне.
– И въпреки това си убил преподавателя.
– Лора, какъв е смисълът на всичко това?
– През цялото време се опитвахме да развържем един много сложен възел. Когато успявахме да го разхлабим малко, дърпахме повече от необходимото и получавахме обратния ефект. Дойде моментът да се издърпат всички свободни краища, Тед. Брат ти Блейн е свободен край, също както убийството на Тайлър, както и на всички онези мъртви момичета. Има нещо, което не можахме да разгадаем, и… една водеща нишка. И единственият начин тя да види бял свят е, да се гмурнем в миналото ти и да извикаме същността на повърхността.
– Разбирам какво имаш предвид… Но наистина ли е важно? Резултатът ще продължава да е същият.
– За Холи и момичетата може да се окаже голяма разлика.
– Какво още искаш да знаеш?
– Искам да ми разкажеш как уби първата, Тед – каза Лора, гледайки го право в очите, – и искам да го направиш с пълни подробности, да ми разкажеш всичко, което си спомняш. Името ѝ беше Елизабет Гарт, нали?
– Ако това е, което искаш.
Тед помисли за момент, очите му започнаха да блуждаят. Отново се появи монотонният глас отпреди.
– Елизабет Гарт беше много млада самотна майка. Беше едва на двайсет и работеше в киното в Харпърфийлд, малко селце немного далеч от родното ми място. Синът ѝ беше на две годинки и живееше с баба си и дядо си в един град в Ню Хемпшир, макар това да го научих по-късно. Не беше лоша майка; имаше амбиции да успее и да си върне детето. Не че родителите ѝ не ѝ позволяваха да си вижда детето или нещо такова, но не считаха, че е способна да го отглежда, и затова го взели при себе си. Баща ѝ давал най-големия отпор, фактически не си говорели. Той винаги я обвинявал за забременяването, и дори след убийството, когато все още издирваха виновника, в него беше останала нотка на обвинение, като че ли Елизабет си го беше търсила. Или още по-лошо, като че си го беше заслужила.