Тед заклати отрицателно глава.
– Но тя не си го търсеше. Беше руса, много слаба. Крехка. Като останалите. Озова се на неправилното място в неправилния момент. Живееше с още две момичета, които ѝ бяха колежки – не бяха приятелки и отношенията им не бяха добри. И насън нямаше да заведе детето да живее в онзи миниатюрен апартамент, затова единствената ѝ мисъл по онова време беше да се премести. Беше разлепила малки обяви, написани на ръка, както в киното, така и по магазините наоколо. Гласяха: „Добре възпитано и отговорно момиче предлага услугите си за почистване и домашни задължения, включително и за гледане на възрастни хора. В замяна моля за прилично заплащане и стая за мен и малкото ми момченце“. Отдолу се подписваше: Ели.
– Тогава си ѝ се обадил, за да ѝ предложиш място за живеене.
– Точно така. Беше много просто. Понеже момичето отчаяно искаше да напусне апартамента и да вземе детето при себе си. При други обстоятелства най-вероятно нямаше да приеме да се срещне с непознат в толкова отдалечен район. Определих ѝ среща на не особено оживен път в покрайнините, в зона на богаташи, отглеждащи коне. Паркирах колата си встрани от пътя, а тя пристигна в една разнебитена кола, когато вече се стъмваше. Пътят оттам ставаше все по-объркан и затова трябваше да се движим заедно. Естествено, че това не беше вярно, там нямаше нищо. Тя остави колата си и отидохме с моята. Същия ден беше карала двойна смяна в киното и беше изтощена. Казах ѝ, че съм вдовец със син на седем години и огромна и празна къща. Тя ми говори за бащата на сина си, един загубен младок, който никога не се беше вяснал, и така бързо спечелих доверието ѝ.
Но в даден момент Елизабет разбра, че там няма никаква къща, нито някаква възможност за нея и за сина ѝ. Слезе от колата и хукна колкото краката я държаха през гората. Проследих я без особено затруднение до една полянка. Момичето беше слабо и на практика не оказа съпротива.
– Убил си я с нож? – попита Лора, като че този въпрос беше най-нормалният на света. – Прерязал си ѝ гърлото, както си сторил с Тайлър?
Тед изглеждаше искрено разкаян, на крачка да се разплаче дори.
Кимна мълчаливо.
– В изрезките, които прочетох, преди да дойда насам, се твърдеше, че също така е била прободена в гърдите десетина пъти. Прободе ли я също десетина пъти в гърдите, Тед?
Тед кимна отново.
– Мога ли да ти задам друг въпрос? – изстреля Лора, без да се замисля и за миг. – Като си се уговарял с нея за обявата по телефона, откъде знаеше как изглеждаше в действителност и че отговаряше на модела?
Тед отричаше пак и пак, все по-измъчен.
– Не знам, Лора, може би съм я видял, докато е разлепвала една от обявите. Смяташ ли, че е от значение?
– Да, Тед, важно е. Защото много от нещата, които ми каза за Елизабет Гарт, са извадени от изрезките от пресата, които прочетох горе, преди да дойда тук.
– Така се случиха нещата.
– Това, което се крие в тази стая – каза Лора, посочвайки нагоре, – не е храм на спомени, Тед... Това е разследване.
Тед я изгледа сърдито с досада. Лора продължи:
– Елизабет Гарт е починала през 1983 година – каза накрая Лора. – Ти си бил на седем години, Тед. На седем.
Дори плъховете спряха да вдигат шум през тези секунди.
– Ти не си убил Елизабет Гарт, нито останалите момичета. Нито пък си убил Томас Тайлър. Ти не си убил никого! Успяваш ли най-сетне да прозреш общото?
23
1983
Тед се беше излегнал на изтъркания килим в стаята с малката преносима шахматна дъска пред него, когато чу виковете на майка си за първи път. Остана много спокоен в очакване викът да се повтори и почти без да се усети, се плъзна под леглото, откъдето можеше да наблюдава осветения процеп под вратата. Ако мама се приближеше, щеше да я види. Татко не си беше вкъщи.
До дъската имаше стара книжка с партиите на Боби Фишър, подарък от един съсед, която се беше превърнала в единствения му източник на знания. Скоро щеше да запомни партиите наизуст, но за момента беше повече от добре. Дъската и трийсет и едната ѝ фигури също бяха подарък, този път от един непознат от църквата. Мама беше направила пешка от алуминиев лист, за да замести липсващата фигура. Мама беше способна да сътвори велики неща… само ако си пиеше лекарството.
Този ден не го беше взела, Тед беше сигурен. В последно време се налагаше татко да я кара да си пие хапчетата. Когато той не беше вкъщи, тя ги забравяше или предпочиташе да не ги взима и тогава главата ѝ започваше да ѝ прави номера. Като Боби, който правеше хитрини, за да измами противниците си и да скрие истинските си намерения.