Тед беше уплашен. Беше останал целия ден затворен в стаята си, убивайки времето с партиите на Боби и сега разбираше, че може би беше допуснал груба грешка. Мама не му беше приготвила ядене, не беше говорила с него нито веднъж, а той дори не беше слязъл да изпие чаша вода. Не беше отишъл до тоалетната цял ден! А ако мама не се беше притеснила, беше само защото главата ѝ правеше лоши номера. Може би ако той се беше опитал да говори с нея по-рано, можеше да я убеди да си изпие лекарството. Но сега знаеше, че вече беше невъзможно. И най-лошото беше, че единственият, който можеше да оправи нещата – както той сам обясняваше непрекъснато – беше татко. Проблемът бе, че последните пъти скандалите им ставаха все по-страшни. На татко дори му се наложи да я удари, за да я накара да го разбере.
– Теди!
Без грешка – викът на мама.
Какво да прави? А ако ѝ се беше случило нещо? Бабата на приятеля му Ричи беше паднала под душа и им отне два дни, докато я открият. Мама не беше някоя старица, но можеше да се бутне в нещо, помисли си Тед. Възмути се от себе си, че не се е притекъл незабавно. Излезе изпод леглото с цялата решителност, на която беше способен, без да знае дали иска майка му да го викне отново, или не. Не искаше тя да си счупи главата като бабата на приятеля му Ричи, естествено, че не, но също така знаеше колко объркана можеше да е мама понякога. Хвана резето и го завъртя внимателно.
Викът не се повтори и на фона на спокойствието в коридора на втория етаж това определено беше по-лошо.
Тед слезе няколко стъпала по стълбището и се провеси от площадката. Огледа хола и бързо различи дългата прошарената коса на Кристен Макей зад дивана. Не беше първият път, когато Тед я заварваше седнала на пода, с гръб, опрян отзад на дивана, краката изпънати, опиращи в стената; по някаква причина тук ѝ беше удобно. Приближи се до нея много бавно.
– Мамо?
Кристен се обърна. В очите ѝ Тед видя всичко, което трябваше да узнае. В тях се четеше смесица от отчаяние и обърканост.
– Скрий се! – Кристен го стисна за ръката и го дръпна, докато не го повали на земята. Тед седна до нея.
– Какво има, мамо?
– Влязоха непознати у дома – прошепна тя.
Месеци преди това Тед щеше да стори всичко по силите си, за да ѝ повярва. Отнасяше се за мама! Нещо в него му казваше, че трябваше да ѝ повярва. Но вътрешно знаеше, че са сами в къщата.
– Пи ли си хапчето, мамо?
Тя го загледа, повдигайки едната си вежда. Погали го по косата.
– Трябва да пазиш тишина, Теди.
– Кои са вкъщи? – попита с тих глас. – Видя ли ги?
Кристен кимна.
– Мъжете Антени.
Тед никога през живота си не беше чувал да се говори за тях. И със сигурност името им го изплаши. Кристен се обърна и посочи над дивана.
– Един от тях е в кухнята. Премина през хола преди малко и успях да го видя оттук. Те са много високи, Теди – трябваше да се наведат, за да не се ударят в рамката на вратата. Слаби са, а главите им са като на мравки и имат много дълги антени.
– Може да си е тръгнал. Ще ида да видя…
– Не! – Кристен заби острите си нокти в ръката на малкия Тед. – Опасно е. Казвам ти, че току-що го видях.
– Но какво търсят, мамо?
Тя се замисли за момент.
– Ти си умно момче, Теди. Лекарството, за което ти говориш, не е лекарство… не ми помага. Баща ти ме принуждава да пия тези хапчета, за да се отърве от мен. Иска да лежа по цял ден в леглото упоена.
– Татко ни обича – каза Тед, макар че на седем години вече започваше да се съмнява в това.
– Хвърлих хапчетата в мивката в кухнята. Затова дойдоха Мъжете Антени.
– Всичките хапчета ли?
Хапчетата бяха изключително скъпи. Баща му се оплакваше от това непрекъснато. Понякога Кристен хвърляше в тоалетната едно или две и това ставаше повод за безкрайна караница. Този път са били… всичките.
– Мъжете Антени го знаят, усещат го с антените си. Затова дойдоха.
Тед не издържа повече и хукна към кухнята. Мама се опита да го хване, но той се оказа по-бърз.
– Не! – извика Кристен. Обърна се и коленичила, видя над дивана как единственият ѝ син влизаше в кухнята с бясна скорост.
– Тук няма ни…! – Тед се приближи до мивката. От едната страна имаше планина от картонени кутии и блистери, всичките празни. Мама не го беше излъгала… всички хапчета се бяха оказали в канала. Усети тръпки. Не искаше дори да си представя за възможните последствия от това масово унищожение на хапчета. Само като си помислеше…
Върна се в хола под същата пара. Мама все така седеше зад дивана.
– В кухнята няма нито един Мъж Антена, мамо! Мъжете Антени не съществуват. Изхвърлила си всички хапчета!