В колата Франк започна да се обръща към момичето с името Елизабет. Говореха за малкия ѝ син, който живеел с баба си и дядо си някъде си. Но Тед беше прекалено вглъбен в мислите си, за да им обърне внимание. Не беше готов да признае, но може би беше направил грешка, като остави майка си.
Сериозна грешка.
– …баща му никога не го е виждал – казваше Елизабет. – Знае, че синът му съществува, казах му го, разбира се. Но никога не се поинтересува. А при теб?
– Овдовях и къщата ми стана твърде голяма – каза Франк Макей. – Теди е на седем години и понякога си мисля, че расте прекалено сам…
Вдовец? Теди? Баща му никога не го беше наричал Теди.
Какво се случваше?
Тед се видя принуден да вдигне багажната преграда и да огледа. Нямаше съмнения какво е чул, но едва можеше да повярва на ушите си. Тед не растеше сам, имаше си майка! А къщата, в която живееха, беше относително малка в сравнение с останалите в квартала. Нищо от казаното от татко нямаше смисъл. Опита се да се подпре на една страна, за да види Елизабет, но беше невъзможно. Най-далечното, което процепът позволяваше да улови, беше огледалото за обратно виждане… И когато стигна до него, видя очите на татко му, втренчени в неговите. Татко го гледаше!
Остави да хлопне багажната преграда, която удари седалката с рязък шум, и се изпъна на пода.
Татко не те е видял. Само гледаше назад. Затова служи огледалото за обратно виждане, нали така?
– Какво беше това? – попита Елизабет.
– Какво нещо?
– Стори ми се, че чух нещо… По покрива, вероятно.
– Не е имало нищо.
– Много ли остава?
– Не много.
Никой не каза нищо дълго време. Тед беше изгубил напълно представа за времето; не можеше да каже със сигурност колко дълго пътуваха.
– Може ли да спрем за секунда? – каза Елизабет изненадващо. – Спешна нужда.
– Пристигаме вече. Половин километър и ще имаш удобна баня на разположение.
– Не мога да чакам.
– Естествено, че можеш – настъпи я Франк. Тед познаваше отлично този тон. Този тон, който не позволяваше и капка възражение.
Мустангът се движеше все по-бързо.
– Да не ти хрумне да отваряш вратата, чуваш ли ме?
Елизабет извика ужасено.
– Пусни ме!
Тед задържа дъха си.
Секунди по-късно спряха някъде.
– Разбра ли? – каза спокойно Франк. – Ако отвориш вратата, ще ти го забия в крака.
Тед не гледаше. Не разбираше какво стана, но познаваше онази авторитарна и непреклонна страна от характера на баща си.
– Не ме наранявай – умоляваше го Елизабет. – Имам син.
– Не, нямаш.
Франк грабна ключовете от колата и по някаква причина задрънка с тях. Отвори вратата и излезе. Секунди след това отваряше вратата на мястото до шофьора.
– Не искам да си цапам колата, разбираш го, нали?
– Не ме наранявай – момичето се пречупи. Треперещият ѝ глас премина в неспирен плач.
– Излизай.
– Не, умолявам те!
– Уплашена ли си?
Елизабет хлипаше неудържимо. Франк ѝ правеше нещо и Тед не смееше да погледне.
– Добре, добре… тръгвам с теб – казваше Елизабет в бурен пристъп на истерия.
Излезе от колата и секунди по-късно извика разтърсващо. Тед никога не беше чувал толкова зловещо нещо през краткия си живот. Виковете не спираха и не му оставаше друго, освен да запуши ушите си, но дори и това не беше достатъчно.
Миг по-късно Франк се върна в колата; запали я и започна да подсвирква любимата си мелодия.
25
В наши дни
В мазето на старата фабрика за пишещи машини плъховете се бяха завърнали към шеметните си гоненици. Неспокойни от изпаренията на бензина, вече не следваха определена писта и пресичаха помещението в непосредствена близост до Лора и Тед. На моменти ги доближаваха и ги наблюдаваха.
– Ти не си убил онези жени – каза Лора. – Баща ти го е направил.
Той я загледа, объркан.
– Навярно винаги си го подозирал – продължи тя – и когато Франк починал, тези подозрения са станали реалност.
– Сънят за момичето в багажника… – каза Тед по-скоро на себе си, отколкото на Лора. И докато размишляваше, една истина като удар с юмрук го зашемети. Вдигна глава с широко отворени очи.
– Моля?
– Баща ми се опита да ме убие – каза Тед изумен.
Лора беше стигнала до същото заключение.
– Един от последните пъти, когато говорих с него – продължи Тед, – беше в университета, когато ми каза, че Блейн ми е брат. Същия ден му бях толкова бесен за начина, по който се беше отнесъл с майка ми и мен, че му разказах за първи път сънищата си с онази жена в багажника на мустанга.