– С него изпълнявахте ритуала с подковата, нали?
Тед не помнеше да е споменавал подковата. Това беше поредното смущаващо потвърждение за изумителния умствен капацитет на психотерапевтката му.
– Да. Милър стана мой треньор. Прекарвахме часове, разигравайки различни варианти в успоредни сеанси на няколко дъски.
Лора присви устни.
– Боя се, че познанията ми по шах не стигат чак дотам.
– В шаха има редица откриващи ходове, много от тях кръстени на шахматистите, които са ги наложили, а после идват и така наречените варианти, които не са нищо повече от ответните ходове на тези дебюти. Да кажем, че има един главен път и няколко странични. Всяка позиция се изучава и е част от цялостното обучение. Шахът не е просто игра на логиката, но и на паметта. С Милър пресъздавахме известни партии, анализирайки всеки ход. Имай предвид, че бях още дете, и макар да харесвах много шаха, не можех да стоя мирно. На Милър му се налагаше да търси начини да ме забавлява. Разказваше ми истории за шахматисти, за исторически партии шах. Така опря и до едно от световните първенства през 1927 година, проведено в Буенос Айрес между кубинец – Хосе Раул Капабланка, и руснак – Александър Алехин. Милър беше възхитен от тази поредица от партии и ме зарази с ентусиазма си. Капабланка бил шампион, считан за непобедим играч, революционен заради необикновения си талант. Алехин, противникът му, бил изследовател, много педантичен играч, на когото малко хора предвещавали възможна победа. Много ли разтягам историята?
– В никакъв случай. Харесва ми, че онзи младежки ентусиазъм успява да те мобилизира днес. Продължавай, моля. Искам да разбера как приключи онзи двубой между изключителния талант и методичния противник. Дали не съм страшно голяма невежа, след като не го знам?
Тед се разсмя.
– Не, няма такова нещо. Говорим за шах и за 1927 година! Работата е там, че в онези времена не е имало напълно ясни правила за оспорване на световните шампионати. Договорили се, че който спечели шест партии, ще стане новият шампион. Но в шаха е много обичайно завършването с реми, така че, за да постигнат шест победи, е трябвало да изиграят много партии. Накрая били 34 партии. Играли три дни!
– И кой излязъл победител?
– За всеобщо изумление – Алехин. Отношенията между двамата шахматисти били поначало много лоши, но отивали още по на зле. Алехин никога повече не се съгласил да играе с Капабланка за световната титла, а десет години след това починал. Резултатът бил неочакван за всички и тук се появява въпросната прочута подкова. Изглежда Алехин намерил на улицата една подкова, когато пристигнал в Буенос Айрес. Бил страшно суеверен и знаел отлично, че този предмет е добра поличба. Това разказал и на жена си, която дошла да го подкрепи на световното, и решил да я запази като талисман за добър късмет. Купил си вестник и я увил в него внимателно. На жена си казал: „Просто ме чакаше да я взема“.
Очите на Тед се бяха изцъклили. Беше се потопил изцяло в разказа. Милър му беше разказвал историята безброй много пъти, разкрасявайки я с множество истински факти. Старецът дори пазел албум с изрезки от онова време от някои от аржентинските вестници, които събирал и превеждал с изящния си ситен почерк.
– Милър държеше подковата, закачена на стената – каза Тед, вперил поглед в нищото, сякаш гледаше наистина право в нея. – Той твърдеше, че е същата, която Алехин намерил в Буенос Айрес, бил я купил на някакъв търг. Когато започнах да участвам в първите регионални шампионати, откачахме подковата, увивахме я във вестник и я носехме с нас. Обикновено баща ми ни караше с колата, но дори и той не знаеше, че носехме подковата. Беше малката ни тайна, на мен и на Милър, на никого другиго. Печелех много добре на турнирите. След това винаги закачахме обратно подковата на стената на гаража на Милър като ритуал.