Най-малко поне седем убийства са станали между 1983 и 1989 година и всички са били извършени извън щата. Жертвите били млади жени, но дотук със съвпаденията. Франк е убивал с нож, с чук, включително с голи ръце; избирал ги е произволно, като е ограничавал контакта с тях до минимум. През онези години е използвал турнирите по шах на сина си Тед, за да оправдае отсъствията си. Пътувал повече от час от мястото, където се провеждал турнирът по шах, избирал жертвата си и я измъчвал и осакатявал в течение на два или три часа. Рядко се е срещала подобна форма на жестокост и въпреки това да се намери модел на престъпленията, е практически невъзможно.
На екрана следваха лицата на жертвите.
– Франк Макей умря, без да бъде разкрит. Убил е деветнайсет жени и двама мъже, но има подозрение, че е автор на още петнайсет убийства. Дори съвременни системи като „Викап“ не биха успели да установят общи закономерности.
На екрана се прожектира кръгъл лабиринт.
– Преди малко казах, че вероятно никой не е видял истинския Франк Макей, освен приятелят му от детинство Андрю Добинс, но може би това не е изцяло вярно. Възможно е първата му съпруга Кристен Макей, на която се наложило да понася неговите удари и малтретиране в продължение на години, да си е представяла жестокостта, стаена в същността на съпруга ѝ. Но Кристен била жена с умствени проблеми и положението ѝ било критично през онези години на съжителството им. Въпреки това Тед, по-големият син на Макей, е бил свидетел на анормалното поведение на баща си. Малкият Тед, гений на шаха, който по-късно се превръща в успешен предприемач, криел отговора.
Рандал посочи към центъра на лабиринта.
– Отговор, който щеше да остане скрит в течение на години и с чиято магическа обиколка ще имате възможност да се запознаете от първа ръка.
Изображението на лабиринта се отдалечи бавно, докато не отстъпи да се види онова, което всъщност се оказа корица на книга. Последен изход гласеше заглавието. Отдолу с големи червени букви беше изписано името на авторката.
– Дами и господа, без повече да се бавя, ви представям жената, която направи възможно излизането на тази истина на бял свят. Моля, доктор Лора Хил.
Взрив от аплодисменти придружи Лора, която се придвижи с известна припряност до високата масичка от едната страна на екрана. Беше третата презентация на книгата и въпреки това беше толкова нервна, колкото и първия път. Потърси Диди на първия ред и самият факт, че я виждаше там как ръкопляска пламенно, ѝ вдъхна сили. Сестра ѝ винаги е била важна за нея, но през последно време след уволнението от „Лавендер“ и последвалата раздяла с Маркъс се беше превърнала в единствената ѝ опора. Тя и Уолтър, разбира се, но Диди беше единствената, която я окуражи да завърши книгата, когато нещата в „Лавендер“ станаха напечени. „Ръкописът е фантастичен. Щом от болницата са ти поставили ултиматум, аз казвам да вървят на майната си. А колкото до гаджето, което имаш, не ме изненадва, че си е измил ръцете, знаеш, че никога не ми е харесвал.“
Диди не беше сбъркала.
– Добре дошла!
– Благодаря, Рандал.
Лора беше избрала за тази вечер пола с цвят на горчица и бяла блуза с дълъг ръкав. Винаги дълъг ръкав. Когато седна и скръсти ръце в скута си, се увери, че дясната ѝ китка оставаше покрита. Едва няколко нишки обгоряла кожа се подаваха изпод маншета ѝ.
– Преди всичко – каза Рандал – позволи ми да ти кажа, че поканата ти за тази вечер е огромно удоволствие за мен.
Лора кимна утвърдително.
– Направи едно великолепно встъпление.
– Благодаря.
Журналистът загледа екрана, където все още се виждаше корицата на книгата, и сякаш току-що му хрумна да попита:
– Разкажи ни защо точно лабиринт, Лора.
– О…, винаги съм се възхищавала на лабиринтите. Израснах в Хокмун, Северна Каролина, и там имаше малък атракционен парк. Собственикът, очарователен господин с фамилия Адамс, поддържаше парка отворен много години, противно на всички очаквания, и главната атракция беше огромен кръгъл лабиринт.
– Лабиринтът от растения ли беше?
– Не беше от растения, но можеше да променя аранжимента си. Имаше няколко врати, които се отваряха и затваряха, и алеите бяха различни всеки път. Господин Адамс твърдеше, че са повече от хиляда, но вероятно преувеличаваше. Мъж, маскиран като минотавър, обикаляше цялото съоръжение и правеше излизането още по-трудно – което нас, най-малките ни ужасяваше. А истината е, че много рядко съм виждала някой да излиза от лабиринта. Със сестра ми, която е тук с мен тази вечер, обичахме да ходим през лятото почти всеки ден. Едно момче, което харесвахме, работеше там.