Диди я сочеше от партера, като рисуваше думи с устни:
На теб ти харесваше...
Лора не можа да прикрие усмивката си.
– Винаги съм се чувствала привлечена от лабиринтите – продължи тя. – Има нещо в начина на мислене, което наподобява измъкване от лабиринт.
– Или на оставане на приклещени в него, предполагам.
– Точно! Например до лабиринта на Хокмун се минаваше по тесен коридор, който извеждаше директно в центъра му, и аз по някаква причина вярвах, че ако избирам винаги пътя, който ме отдалечава от тази точка, щях да успея да изляза. И съответно никога не можах да го постигна.
– Защото за да излезеш, понякога е нужно да се върнеш назад. Затова ли?
– Точно така. Когато Тед Макей постъпи в „Лавендер Мемориал“ сякаш беше притиснат в лабиринт, създаден от собственото му съзнание.
– Като става дума за толкова брилянтен ум като неговия, подозирам, че е бил доста заплетен.
– Несъмнено. Прекарваше седмици, потопен в цикли, като се въртеше в кръг, неводещ доникъде. И когато се опитвах да насиля леко нещата, като го напътствах към изхода по неправилния начин, както когато бях дете и обикалях лабиринта на Хокмун, тогава отново се изгубваше. Беше като да започнеш пак от началото.
– Тед Макей умря при пожара в изоставената фабрика – каза Рандал, придавайки на гласа си известна твърдост. – Пожар, от който ти, Лора, имаше късмета да избягаш. В известен смисъл тази история се оказа твой собствен лабиринт. Не мислиш ли?
– Възможно е. Но Тед Макей беше този, комуто се падна най-лошата участ, не само защото изгуби живота си, но и заради тежкия товар, който е трябвало да носи толкова много години. Тази книга, Рандал, разказва за това каква беше тази травматична обиколка и как той се измъкна от заложения му от собствения му ум капан. Ако не беше силата му, нямаше да съм тук и нито едно от тези ужасяващи престъпления нямаше да бъде разкрито никога.
Започна вяло ръкопляскане, което постепенно стана повсеместно. Лора и Рандал се присъединиха.
– Едно от последните неща, които Тед ми каза, преди да умре – продължи Лора, – беше, че за него нищо от случилото се няма значение, щом баща му е мъртъв. Но ти и аз знаем колко е важно разкриването на истината...
– О, абсолютно. Имах възможността да говоря с близки на жертвите и за много от тях фактът, че виновникът вече не е сред нас, се оказа истинско облекчение.
– Както и за бившата му жена, за дъщерите му, на които се наложи да се сблъскат със загубата на обичан човек, чието значение дори не мога да си представя. Но те поне успяха да го видят такъв, какъвто е бил в действителност – мъж с голямо сърце, който съдбата беше пожелала да носи чужд кръст.
Презентацията продължи още половин час. Рандал беше отличен водещ и разговорът протече съвсем непринудено.
След това се раздаваха автографи и Лора най-сетне успя да се отпусне и да се наслади на засвидетелстваното ѝ внимание. Някои скришом поглеждаха към белега, който се подаваше от маншета на блузата, други обсъждаха и задаваха въпроси. Най-често срещаният въпрос засягаше Джъстин Линч, за когото бяха научили от новините, че се е събудил от комата. Тя им отговаряше любезно, че не поддържа контакт с него и че допустимата за разкриване информация от страна на семейството му се ограничава до написаното на последната страница.
В един момент Лора различи в далечината дребен мъж с очила, който не се беше наредил на опашката. Беше на около петдесет години или на по-малко и чакаше с книгата под мишница с полуусмихнато лице.
След всеки подписан екземпляр Лора отклоняваше поглед скришом, а непознатият продължаваше да стои там, прав, на същото място. Залата започваше да се изпразва, когато един от организаторите, почти двуметров дългуч с фамилия Матюс, се върна до масата, където беше Лора, и тя го помоли да застане до нея, с което той, разбира се, се съгласи. Беше в момента, когато Очилаткото напусна ъгъла си и се нареди в редицата. Последен.
Жена с нестандартно телосложение застана пред масата и Лора изгуби от полезрението си Очилаткото. Беше от тези хора, които се усмихваха непрекъснато, преливащи от енергия. Тоооолкова съм щастлива да съм тук, тооолкова се наслаадих на книгата. Лора направи усилие да се фокусира върху нея, защото в действителност изглеждаше очарователна жена и беше очевидно, че ѝ беше коствало усилие, за да стигне дотук. Дойдох чак от Върмонт… имам роднини тук, но дойдох специално, за да ви видя вас, госпожо Хил. Имате огромен талант. Лора кимаше утвърдително и продължаваше да пише на първата страница. Вдигаше глава в търсене на непознатия, но не виждаше нищо повече от корема на тази жена. Много, мноого благодаряяя..., продължавайте да пишете, моля ви. Може ли да ви кажа нещо? Лора се усмихваше, но се боеше, че усмивката ѝ се превръща в гримаса на неудобство. Къде ли беше Очилаткото? Представи си го как изниква с нож зад жената. Защо ли си представяше, че можеше да я сполети нещо такова? Не че серийните убийци си имаха клуб или ѝ бяха сърдити. Въпреки това не беше първият път, когато подобна идея минаваше през главата ѝ. Влюбих се в Тед мъничко. Жената говореше и бузите ѝ се зачервиха като две жарави. О, ще ме помисли за глупачка. Не говоря за влюбване като влюбване… само за онова, което се изпитва към добрите герои. Лора ѝ казваше, че я разбира отлично и ѝ благодареше, че е дошла. Подаде ѝ книгата и жената най-накрая си тръгна. Очилаткото продължаваше да стои на края на опашката.