Десет минути по-късно Лора подписа два екземпляра на една двойка и дойде редът на човечеца.
– Не ме ли познахте?
Гласът му беше звънък и премерен. Ако този мъж беше сериен убиец, то беше най-очарователният на света. Лора се отпусна.
– Истината е, че не – каза тя. Но едва произнесла думите, направи връзката в главата си.
– Казвам се Артър Робишо – потвърди мъжът с очилата.
Лора беше попаднала на снимката на адвоката в интернет, но никога не го беше виждала лично. Бяха провели кратък разговор по телефона, не особено приятен.
Робишо погледна на едната, после и на другата страна. Оставаха няколко групички хора в залата, но стояха далеч от тях. Единственият, който можеше да ги чуе, беше Матюс, и Лора го помоли, ако е възможно да ги остави сами за момент.
– Благодаря, че променихте името ми – каза адвокатът.
– Вие ме помолихте.
– Да, разбира се, но дори и така можехте да не го правите. Моля да ме извините, ако бях малко груб, когато говорихме по телефона онзи път, но разбирате, подобно нещо можеше да навреди на кантората ми.
– Не се тревожете.
Робишо изглеждаше неспокоен. Все още не ѝ беше подал книгата, която носеше под мишница.
– Не исках да ви прекъсвам преди това. Прочетох книгата ви и ми се стори много добра. Поздравявам ви.
Остави книгата на масата.
– Благодаря. Макар че, имам чувството, че сте дошъл и за нещо друго. Греша ли?
Робишо отрече с глава, безмълвен. Погледна към тавана, сякаш думите, които търсеше, бяха написани там.
– Много пъти мислех за това, което ще ви кажа, и въпреки това ми е изключително трудно...
Лора недоумяваше. В книгата беше свела до минимум участието на Робишо донякъде заради изричната му молба. Какво имаше да ѝ казва, което да е толкова важно?
– Не съм го казвал и на съпругата ми – каза адвокатът, този път с истинско съжаление. – Не съм го казвал на никого, но вие ще ме разберете или надявам се да ме разберете.
– Слушам ви.
– Тед дойде в дома ми един следобед, както вие описахте в книгата. Този ден празнувах рождения си ден, нещо, за което той, разбира се, не знаеше. Не е вярно, че всичките ни съученици присъстваха, но в действителност дойдоха някои. Искам да кажа, че това, което описвате в книгата, е доста подобно на онова, което се случи онзи ден. Аз и той… отидохме в кабинета ми да обсъдим подробности, свързани със завещанието.
Лора го разучаваше.
– Всички цикли се базират на реални епизоди – каза Лора. – Имах възможността да говоря с други хора и да го потвърдя.
Робишо клатеше утвърдително глава.
– Съжалявам, че не говорих с вас по-рано. Аз… само ако знаех. – Робишо подпря ръка върху книгата, сякаш се готвеше да положи клетва.
– Не се тревожете.
– В книгата говорите за един опосум… В каква връзка всъщност?
Лора се намести на стола, изненадана. Не беше задълбавала кой знае колко за опосума. Тед почти не ѝ беше говорил за него и по-голямата част от споменатото идваше от разговорите ѝ с Майк Доусън, който също не беше особено щедър към нея, когато ставаше дума за споделяне на подробности.
– По неизвестна причина Тед се страхуваше от него – каза Лора, като се усмихна разбиращо. – Трябва да е преживял травмиращ инцидент или поне така предполагам. Така и не го попитах.
Робишо кимаше с глава.
– Но в тези цикли каква точно роля играеше това животно?
– Господин Робишо, има ли всичко това някакво значение за вас?
– Да.
– Мога ли да знам какво?
– Същия онзи ден в градината на дома ми Тед помисли, че е видял един опосум, точно както описвате в книгата. Добре, не съвсем по същия начин – не го видя в една стара гума, а между едни саксии на жена ми.
Лора не можа да прикрие почудата си. Беше приела, че тази част от разказа, в която се явяваше опосумът не беше действителна, а просто се съдържаше в циклите.