Петното от кръв по килима оформяше червеникав ореол около главата на Уендъл.
– Мамка му!
Лоли беше написала, че пристига до две минути.
Лоли Холи
Може да го беше написала образно или… Тед прибра телефона на Уендъл в якето си, а после и браунинга. По един или друг начин трябваше да ускори нещата. Трябваше да скрие тялото, с което щеше да спечели време, докато жената известеше полицията, а после да се омете възможно най-бързо. Ако успееше, положението му нямаше да се промени кой знае колко. Дразнеше се, че не знаеше за съществуването на приятелката, но може би това да беше причината Линч да не му каже. Не биваше да забравя, че самият Уендъл искаше да умре, също като него. Без съмнение мъжът беше преценил удара, който нанасяше на обичните си, точно както и Тед беше мислил за това как липсата му би се отразила на…
Лоли Холи
Достатъчно! Трябваше да се съсредоточи върху това да се отърве от трупа. Във или извън къщата беше по-разумно да го скрие? Решението се оказа трудно, като не знаеше с колко време разполага. Огледа се наоколо, сякаш търсеше отговор отгоре. Изведнъж се гипсира и закова, като че някой беше опрял дулото на пистолет в гърба му, въпреки че, разбира се, там нямаше никого.
Установи кое не беше на мястото си. Беше пропуснал една подробност, която не пасваше с познатата информация за мъртвия мъж, лежащ в краката му. На камината, от другата страна на този огромен хол, стояха снимките. Прекоси помещението светкавично, избягвайки креслата и прескачайки стъпалата на различните нива. Четири метра преди целта се спря – не искаше да ги разглежда подробно. Стигаше му онова, което се виждаше оттук. Уендъл с една жена, прегърнати в лодка. Уендъл на кон (Тед опипа подковата в джоба си). На другите… две момичета, горе-долу на възрастта на дъщерите му. Тед се почувства замаян, сграбчи една колона. Стаята се въртеше.
Идваме си.
Уендъл е имал дъщери? Линч го беше измамил!
В този момент чу колата. Почти десет секунди гледаше ту снимките, ту трупа на Уендъл, ту външната врата. Все още беше като парализиран, неспособен да възприеме случващото се. Най-накрая се върна при входната врата и открехна леко завесата, за да наблюдава. Семейно бусче се задаваше с умерена скорост по чакълестия път и паркираше зад ламборгинито. Всичко се случваше с невероятна бързина. Размърдай се! Но Тед не се помръдваше. Три от вратите на бусчето се отвориха едновременно. Лоли слезе от шофьорското място. От задните седалки се показаха две малки момиченца с роклички на цветя и розови ранички на гърба. Тичаха с всички сили към входния портал. Тате! Дойдохме си!
Тед разтърка очи. Съзнанието му явно си правеше лоша шега с него.
4 Еспланада – издигнат път (кей) край плаж. – Б. пр.
8
Когато Тед взе решение да отнеме живота си – мисъл, която избуяваше с шокираща бързина, – знаеше, че трябва да се обърне към сравнително доверен човек, за да приведе в ред някои дела. Към някого, който не принадлежи на неговия кръг приближени. Името на Артър Робишо изникна почти веднага. Не го беше виждал от цяла вечност и макар да бяха учили заедно три години в гимназията, контактът между тях на практика беше сведен до нула. Беше идеален. Освен това знаеше, че адвокатската му кантора беше сред най-добрите в града. На всичкото отгоре, когато го посети веднъж, си даде сметка, че ги крепи много по-силна връзка от споразумението за конфиденциалност между адвокат и клиент. Може би у хора като Робишо се таеше нещо неосъзнато, бяха от онези, които преминават безславно през учебната система, игнорирани от популярните момчета и момичета и просещи място в групите от двама-трима души, или се затварят в самота, доказвайки си, че могат да преодоляват това изстрадано съществуване, изпълнено с безвкусни шеги и изолация. Не беше важно колко различни щяха да се окажат нещата в бъдеще, че кариерата му щеше да процъфти или че часовете усилия във фитнеса щяха да накарат естествено закръглената му фигура да се втали съвсем малко... Нищо от това не променяше ключовия факт – че за губещите като Робишо в света винаги щеше да съществува онзи първичен механизъм на подчинение пред типове като Тед Макей. Онази нужда да те вземат на сериозно, да участваш в групата, очакваше като скрит вирус, подобно на старите времена в училищния двор, когато се влачеха за миг внимание.
Тед отново опря до помощта му след нещастните събития в дома на Уендъл.
Робишо го посрещна лично. Носеше елегантно поло и чаша мартини в ръка.
– Тед, ти дойде!
Зад адвоката няколко лица се обърнаха, за да огледат новодошлия. Гостите се бяха разпръснали в хола – някои прави до един плот, а други – насядали по фотьойлите. Повечето бяха двойки. Тед беше забравил напълно за рождения ден на Робишо, за който човекът неколкократно му беше споменавал през последните седмици. За какво да се тревожи за събитие, което щеше да стане, когато той вече трябваше да е умрял?