– Налага се да говоря с теб, Артър. Насаме. Важно е.
Не беше необходимо да пояснява, че не беше там, за да празнува. Лицето му беше повече от изразително.
– Разбира се, заповядай.
Тед се поколеба за миг. Гостите вече бяха отгатнали, че той не беше дошъл със същата нагласа като тях, и зачакаха мълчаливи следващия жокер, който би им издал истинската причина за посещението. Добре облечени, всеки с чаша в ръка, приличаха на излезли от реклама за алкохолна напитка. Излъчваха принадлежност. И Тед ги намрази. Когато се втренчи малко по-продължително в тях, с изненада разпозна много от съучениците им в гимназията. О, небеса, това приличаше на тържество на зрелостници!
Влезе в къщата с усмивка. Робишо го съпровождаше, без да може да прикрие някаква детска гордост. Този ден навършваше трийсет и осем – на колкото беше и Тед – и от няколко години косата му се беше разделила с главата му, беше пълничък и опитваше да прикрие малката си челюст с брадичка, оформена като катинарче, което обхождаше устата му като ситно настъргани метални стърготини. Вече не слагаше дебелите като дъна на бутилки очила, негова запазена марка от училище, но нямаше значение, защото в този момент вдъхваше атмосферата на завърналия се в ученическите си времена, наблюдавайки Тед с отколешното почтително възхищение. Не друг, а самият Тед Макей беше дошъл да го види на рождения му ден!
След няколко поздрава към всички стигнаха до кабинет в другия край на къщата. По пътя Робишо го запозна със съпругата си, жена, която определено беше слушала да се говори за Тед преди, защото изглеждаше нервна през цялото време. Тед стисна ръката ѝ разсеяно, забравяйки името ѝ в момента, в който го чу.
– Какво е станало, Тед? Виждаш ми се притеснен – попита адвокатът.
Заеха две кожени кресла до една препълнена библиотека. Кабинетът не беше разточително голям, но беше нареден с известна пищност. Тед беше забол поглед в прозореца зад стария си приятел от училище, предлагащ част от изгледа към задната градина, където се щураха насам-натам няколко деца. На предна позиция имаше дърво с пригодена за люлеене автомобилна гума. Елемент, който никак не се връзваше с вътрешния дизайн, Артър.
– Тед? Добре ли си?
Не можеше да отлепи очи от гумата. Дали защото не подхождаше на всичко останало?
– Добре съм. Нуждая се от помощта ти.
Мъжът се настани удобно в креслото. Още веднъж се появи за миг онова първично изражение на признание.
– Каквото кажеш, Тед.
– Нуждая се от услугите ти, но този път не става дума за завещание. По-заплетено е. От тук насетне си мой адвокат и всичко, което ти призная, влиза в договорката за конфиденциалност.
Робишо не се смути и това зарадва Тед. Беше за предпочитане да си има работа със зрял адвокат, отколкото с плахото момче от гимназията.
– Слушам те.
– Току-що убих човек.
В продължение на няколко секунди единствено се чуваше звукът от разговорите на гостите в хола, притъпен от вратата на кабинета. Робишо несъзнателно прокара показалец по гърбицата на носа си. Но там вече липсваха очилата, които да намести.
– Злополука ли си претърпял, Тед?
– Не точно. Виж, Артър, нямам намерение да ти разказвам подробности около случилото се, поне не засега; само мога да гарантирам, че всичко ще се изясни в рамките на четиресет и осем часа.
Робишо сбърчи чело.
Губеше го. Адвокатът го гледаше, сякаш беше луд. Тед се наведе и подпря ръка на коляното му, а той гледаше все така изпълнен с доза недоверие.
– Артър – подхвана Тед, – знам, че всичко това звучи налудничаво. Искам да ми се довериш.
– Тед, не мога да те защитя, ако не ми кажеш какво става.
Тед поклати глава. Беше отишъл с нагласата да издаде възможно най-малко, но започваше да разбира, че не можеше да разчита на помощта на Робишо, ако не споделеше нещо конкретно. Да му се довери, но доколко? Не му беше стигнало времето да изчисли подобаващо рисковете. Не му беше стигнало времето за нищо всъщност. От светкавичното измъкване от къщата на Уендъл мислите му се бяха размътили. Не можеше да престане да мисли за дъщерите на онзи мъж, виждайки ги затичани към портала, с розовите си ранички и дългите руси коси. Макар че Тед беше избягал през страничния изход, без да стане свидетел на момента, в който момичетата откриваха тялото на баща си върху килима в антрето, мислено се беше заел да пресъздава в ума си сцената отново и отново, като филм без край. По-късно, докато прекосяваше гората, тичайки като погнат от глутница кучета, постановката в ума му беше претърпяла слаба промяна. Вече не момичетата на Уендъл се натъкваха на тялото със съвършения изстрел, а Синди и Надин, собствените му дъщери. И лицето вече не беше на Уендъл, а неговото. Способен ли беше да прекара дъщерите си през подобен кошмар? Трябваше ли да стигне до убийството на човек, за да си даде сметка за болката, която би им причинил?