Когато си взел решение да отнемеш живота си – липсата на съмнение по въпроса няма значение, – финалните минути поставят на изпитание волята на всеки; Тед току-що си беше научил урока и ненавиждаше факта, че трябва да повтори това отначало.
Запъти се към вратата на кабинета с искрено отвращение, напъха ключа и я отвори. Отново го обзе гняв, като видя въпросната бележка, залепена малко по-високо от погледа му. Беше съобщение за Холи: „Скъпа, оставил съм дубликат от ключовете върху хладилника. Не влизай вътре с момичетата. Обичам те“. Отстрани звучеше жестоко, но Тед го беше обмислял внимателно. Не искаше някоя от дъщерите му да го намери проснат зад бюрото с дупка в главата. От друга страна, да умре в кабинета си, се връзваше идеално. Беше претеглил сериозно възможността да се хвърли в реката или да замине далеч и да се остави да бъде прегазен от някой влак, но знаеше, че за тях неизвестността щеше да е по-лоша. Най-вече за Холи. Тя щеше да има нужда да го види с очите си, да се увери. Щеше да се нуждае от… шока. Беше млада и красива и можеше да устрои живота си. Щеше да продължи напред.
Чу се нова поредица от удари.
– Идвам де! – развика се Тед.
Ударите спряха.
Отвори вратата. Това е последният ти изход.
Успя да съзре фигурата на посетителя през прозорчето, разположено непосредствено до вратата. Прекоси хола бавно и заплашително. Още веднъж огледа всичко, както беше направил с ключа мигове преди това. Загледа огромния телевизор, масата с петнайсет места, порцелановите вази. По свой си начин се беше сбогувал с всяка от тези преходни вещи. И въпреки всичко той още беше там, старият и мил Теди, блуждаещ в собствения си хол като призрак.
Спря се. Това ли беше представата му за края на тунела?
За момент изпита безумната нужда да се върне в кабинета и да провери дали зад писалището щеше да открие повалено собственото си тяло. Протегна ръка и прокара пръсти по облегалката на дивана. Усети студения допир на кожената дамаска, твърде истински, за да е плод на въображението му. Но как можеше да е сигурен?
Отвори вратата и като видя младия мъж на прага, веднага разбра как е оцелял като търговец въпреки обноските си. Имаше вид на двайсет и пет годишен, носеше безупречен бял панталон с колан от змийска кожа и поло на цветни хоризонтални райета. Приличаше повече на играч на голф, отколкото на търговец, макар че в дясната си ръка държеше някакъв стар кожен куфар, който беше в дисонанс с облеклото му. Имаше дълга руса коса, която стигаше до раменете му, небесносини очи и безсрамна усмивка, по нищо неотстъпваща на тази на Джо Блек1. Тед си представи как Холи или всяка друга жена от квартала щеше да си купи от този мъж каквато и дреболия да им предложи.
– Каквото и да предлагате, не се интересувам – каза Тед.
Усмивката на мъжа стана още по-широка.
– О, боя се, че не идвам да ви продавам нещо – каза го сякаш това бе най-абсурдното нещо на света.
Тед хвърли един поглед през рамото на непознатия. Не се виждаше паркирана никаква кола на банкета или по булевард „Съливан“. Горещината не беше толкова непоносима този следобед, но пък преминаването на такова разстояние под слънцето трябваше да е белязало някак си този младеж с безсрамна красота. А от друга страна, за какво му беше да паркира на подобно място?
– Не се плашете – каза младият мъж, сякаш прочел мислите му. – Съдружникът ми ме докара точно пред вратата, за да не будим подозрения у съседите.
Споменаването на съучастник не промени изражението на Тед. Смърт по време на обир щеше да е по-достойна от това да си тегли сам куршума.
– Зает съм. Настоявам да си тръгнете.
Тед понечи да затвори вратата, но мъжът протегна ръката си и му попречи. Не беше непременно акт на враждебност, в очите му проблясна умолителна искра.
– Казвам се Джъстин Линч, господин Макей. Ако ми…
– Откъде знаете името ми?
– Ако ми позволите да вляза и да поговорим десетина минути, ще ви обясня.
Последва миг на изчакване. Тед нямаше да позволи на този мъж да влезе в дома му, то се подразбираше. Но трябваше да признае, че присъствието му будеше известно любопитство. В последния момент разумът надделя.
– Съжалявам. Не сте уцелили най-точния момент.
– Грешите. Именно този…
Тед затвори вратата. Последните думи на Линч достигнаха заглъхнали до отсрещната страна, но се чуха идеално. „Това е идеалният момент.“ Тед продължаваше да стои пред вратата, заслушан, като че знаеше, че ще последва още нещо.