– Спасила го е температурата на пода – изтърси една от жените. Беше съпругата на брадатия с небесносините очи. Думите веднага приковаха вниманието на Тед, който поднесе към устата си кен бира и направи още една плаха крачка към тях.
– Нещо не схванах – отвърна другата жена.
– Ти ѝ обясни, Боби.
Боби Пендъргаст! Тед изведнъж си го спомни, като че някой го беше улучил със стрела от миналото. Онзи мъж беше своего рода гений, който винаги имаше отговор за всичко. После в пети клас го бяха преместили, доколкото поне помнеше, в специално училище.
– Ти си Пендъргаст – каза Тед, подвластен най-вече на задоволството, че е успял да се сети за името му, ако не друго.
Четири лица се обърнаха към него, леко втрещени. Боби мълчаливо кимна в знак на съгласие. Остана без отговори, ах, ти, Боби! Тед се засили към единствения свободен стол около масичката. Гласовете на останалите гости разчупиха неудобната тишина.
– Тед Макей – каза, здрависвайки се.
Боби се зае с представянето.
– Това е Ланселот Файърстар. – Тед беше убеден, че никога не беше чувал името преди. Невъзможно беше да не го запомни. Стисна обсипаната с лунички ръка на този слаб червенокос мъж. После стори същото с жените. – Това са Тереза и Триша.
Ръката на Триша беше мека като парче гъба за миене и по някаква причина – не беше нужно да си Боби Пендъргаст, за да си я представиш – умът на Тед се пренесе в сцената с трупа на Уендъл. Дали вече го бяха преместили от килима в хола?
– Тед и аз ходехме заедно на училище – заяви Боби.
Тед не желаеше разговорът да поема в друга посока.
– Преди мъничко… говорихте за онзи криминален случай… Да не решите само, че съм ви подслушвал нарочно, няма нищо такова.
Триша набърчи чело за момент. После си спомни.
– Ама разбира се! Онзи тип постигна своето и сега семейството има теория как го е извършил, но вече е твърде късно. Не мога да повярвам, че не си чула нищо за това, Тереза.
– Не съм гледала телевизия.
– Ти никога нищо не научаваш. Както и да е, постигнал е своето. Мисля, че е някакъв латинос.
Произнесе думата латинос с пренебрежение. Когато се сети, че в този кръг имаше някой, с когото току-що се е запознала, се изчерви, но не прекалено. Тед искаше да чуе продължението – за целта погледна подчертано сериозно и кимна с примиреност, като че той и всички около тази масичка не бяха също наследници на неколцина имигранти, търсещи по-добро съществуване.
– И как успя да ги изиграе? – запита Тереза.
Тед усещаше възел в стомаха си. Линч му беше казал, че онези находки са плод на проучвания, извършени от организацията, за която работеше. Ако тук го беше излъгал, защо да не го е направил и за всичко останало? Достраша го какво ли щеше да последва.
– Вече ти казах – заради температурата на пода – каза Тереза, сякаш оповестяваше някаква тайна. – На долния етаж имало перално помещение
Душата на Тед слезе в петите.
– Не го разбирам – каза Тереза.
Съпругът ѝ отрече с кимване и поглед, насочен нагоре, сякаш фактът, че жена му не разбираше нещо, не го изненадваше ни най-малко.
– А ти не прави физиономии – сряза го Тереза, без да го погледне. Ланселот вдигна ръце в знак, че се предава.
– По температурата на трупа са определили часовия диапазон на смъртта – включи се Боби с академичен тон.
– Онзи е имал перфектното алиби – прекъсна го Триша. – В часа, определен от експертите, той е бил в един бар и са намерили цял куп свидетели за потвърждение. Затова и са го пуснали.
Тед следеше разговора, който сякаш протичаше в друго измерение. Най-лошите му страхове току-що се сбъднаха. Докъде ли беше стигнала лъжата на Линч? Питаше се пак и пак, докато Боби Пендъргаст разказваше остатъка от историята:
– По думи на близките на момичето наели съдебен експерт за изясняване на случая, подът на апартамента на момичето бил топъл заради вътрешната вентилационна система на пералнята. Това станало причина за много по-бавно спадане на температурата на тялото от нормалното, което довело до грешно ОЧС.
– Не се изразявай толкова странно, Боби!
– Извинявай, скъпа. Става въпрос за определяне часа на смъртта.
– Някой от вас помни ли името му? – намеси се Тед.
Съпрузите Пендъргаст се спогледаха.
– Рамирес – изтърси непоколебимо Триша.
– Не е Рамирес – настоя Боби, – и не е латинос. Объркваш се с друг случай, скъпа. Мъжът се казва Блейн. Едуард Блейн.