– Грешиш.
– Не смятам, скъпа.
– Рамирес е, Боби, ще ти го докажа, като си идем вкъщи. Не спори с мен, когато знаеш, че съм права.
Боби сведе поглед и се съгласи мълчаливо.
Едуард Блейн.
Защо Линч си беше приписал едно разследване, което беше публично достояние? Може би пък той и организацията са се заели да го оповестят на семейството, което беше шантава хипотеза, а и Тед се беше уморил да се задоволява с възможно най-невероятното обяснение, за да оправдае случилото се през последните двайсет и четири часа. Истината беше далеч по-проста – Линч го беше измамил.
Кого си убил?
Тед се облегна на стола и погледна през прозореца на три метра от него. Защо ли Артър се бавеше толкова?
10
Ставащото навън беше доста по-интересно от разговора на съпрузите Пендъргаст и Файърстар, който се беше обърнал на неприятен клюкарник, взел на прицел няколко нови съседи. Тед сметна за неучтиво да стане и да тръгне към прозореца, но това не му попречи да се обърне гневно, за да погледне през него. Артър имаше обширна и добре поддържана градина, заградена с балюстради, люлка везна и въртележка, която тъкмо беше привлякла вниманието. Момче, приличащо невероятно на Норма, седеше пред кормилото и го въртеше на пълни обороти; две момиченца се държаха здраво за металните си седалки, като го умоляваха сред смях и викове да спре, ако можеше наистина да спре! Тед успяваше да чуе детските им гласчета отдалеч. Други по-малки момчета изчакваха реда си около въртележката, подскачайки и приветствайки радостно могъщия водач, който с чевръсти движения на ръцете и системна концентрация караше съоръжението да се върти със скоростта на светлината. Едно от момичетата, което се въртеше, умоляваше Тимъти да спре, но изблиците на смях показваха ясно, че това беше последното, което искаше. Тимъти го очакваше различно бъдеще от това на баща му, който на същата възраст странеше и се боеше от всичко живо.
Дойде краят на серията кръгове с въртележката. Двете момиченца слязоха, клатушкайки се, за радост на Тимъти, който продължаваше да стои на контролното табло, прикривайки собственото си замайване и в очакване на следващите жертви на своите таланти на яко момче и на центростремителното ускорение. Ролята на господар на въртележката му прилягаше фантастично. Момче и момиче, по-малки от предишната двойка деца, заеха две от местата, от едната и от другата страна на Тимъти, който им даде инструкции, макар Тед от разстояние да не можеше да ги чуе достатъчно ясно. Двете деца престанаха да се усмихват веднага щом получиха предупрежденията, подобно на качилите се на опасната атракция – скоростно влакче.
От мястото, където беше застанал, Тед имаше видимост до дървото с гумата, привлякло вниманието му от кабинета. Сега, когато виждаше останалата част от градината, това парче стар каучук изглеждаше още пò не на място. Не можеше да каже, че познава домакинята на къщата, но от малкото, което беше видял у нея – старанието ѝ да се грижи за гостите си и за него самия, – изглеждаше жена, безрезервно подвластна на привидностите. А онази гума, видима от всеки прозорец на хола, не приличаше на добра визитна картичка за дом, излъчващ съвършенство. В този момент гумата се полюшваше леко. На няколко метра от дървото имаше пейка, заета от две жени. Може би седяха там, за да надзирават игрите на децата, но по-скоро изглеждаха отдадени на оживен разговор. Тед ги виждаше в профил, тъй като се бяха обърнали една към друга, за да клюкарстват. Момиченце на не повече от годинка щъкаше наоколо, падаше и пак ставаше.
Тед раздели вниманието си между поклащащата се гума и момиченцето, което беше облечено с бяла рокля на червени точки и ходеше тромаво, като се придържаше за пейката или размахваше ръчички във въздуха, докато правеше неумели стъпки и после сядаше на тревата. Смееше се самò, говореше на майка си, макар тя да не го слушаше. Гумата сега се движеше по-бързо. Но как беше възможно това? Никой не я беше докосвал. Момиченцето се съсредоточи в едно дребно цветче, погледа го известно време коленичило, движейки устни, вероятно в опит да измоли позволение, за да го откъсне, когато най-сетне обхвана много деликатно тънкото му стебълце с пръсти. И после го поднесе на майка си, която едва му отдели миг внимание и взе цветенцето. Със същия успех можеше да ѝ поднесе пръчка динамит и тя отново щеше я поеме, усмихвайки се. Благодаря! Детето не изгуби кураж, изглеждаше доволно, оправи рокличката си и се впусна в ново проучване. Гумата се люлееше забележимо повече отпреди. Само силен порив на вятъра можеше до я разклати дотолкова и дори от този ъгъл на прозореца Тед беше сигурен, че нямаше такъв вихър, способен да я задвижи така. Фокусира се върху гумата. Нещо висеше от нея, нещо, което по-рано го нямаше. В началото реши, че става дума за змия, но тогава лицето на опосума занаднича над гумата. Опашката му висеше от другия край. Очите му бяха втренчени в Тед, който се стресна от това, без да успее да се овладее. Триша Пендъргаст го следеше с навъсен поглед. Тед се престори, че е бил телефонът му, извади го, погледна го и отново го прибра. Насочи вниманието си отново към гумата. Очите му се срещнаха с тези на отблъскващата гадина.