Останалият отзад в ролята на „опашка“ напусна полесражението. Триото, източено като тризъбец, не се спря. Децата на въртележката, жените на пейките и наблюдателите от прозорците следяха действието, затаили дъх. Мъжът с метлата се спря на около три метра от гумата, наведе се леко и подхващайки метлата от обратната страна, опъна ръката си с дръжката ѝ в нея.
– Почакай да се върне Стив! – провикна се една жена от прозореца.
Мъжът отказа, кимайки с глава. Гумата вече не се движеше.
Краят на пръчката побутна леко гумата, която се завъртя, описвайки кръгове. В този момент Стив се появи. Не беше намерил лопата, но носеше бейзболна бухалка. Всички одобриха новото оръжие. Мъжът с метлата даваше указания, затова помоли Стив да заобиколи от другата страна на гумата и му каза, че ще пъхне дръжката на метлата в гумата, докато животното излезе.
Така и сториха, наобиколиха гумата и бутаха с пръчката от различни страни. През това време опосумът вероятно се движеше в кухината и ако беше така, никога нямаше да го накарат да излезе. Приближаваха го малко по малко, докато не погледнаха вътре.
Вътре не се криеше никакъв опосум.
Човекът с метлата вдигна гумата с две ръце, показвайки я на скупчената на прозорците публика, както магьосник би направил с дъното на цилиндъра си, в който миг по-рано се е криел гълъб. Погледите се извърнаха от гумата към Тед. Всичките в синхрон. Децата, все още изправени на платформата на въртележката, наблюдаваха с недоверие онзи странник, отговорен очевидно за настъпилия хаос. Възрастните също. Онези, които бяха около него в салона, се отдалечиха, тихомълком, сякаш бълнуванията му бяха заразни.
Тед почти не отразяваше реакциите. Той беше единственият, който не можеше да отлепи очи от онази люлка. Опосумът беше стоял ей там, невъзможно бе да се е измъкнал, без да го забележат. Тед беше свел поглед само за секунда, за да освободи резето на прозореца, но в този промеждутък други хора гледаха през стъклото. Завъртя се наполовина. Тишината в хола беше абсолютна. Погледите бяха впити в него, вероятно в очакване на някакво обяснение. Ланселот и Тереза го изгледаха с порицание, Боби Пендъргаст – с доза разочарование, а Норма го поразяваше с мълнии в очите. Артър Робишо, който в някакъв момент беше излязъл от кабинета, вероятно разтревожен заради олелията, беше първият, който го доближи и сложи ръка на рамото му. Тед не реагира.
– Извадихме късмет с Линч – каза Артър. В началото Тед не схвана какво имаше предвид мъжът. – Той е адвокат на свободна практика.
Подаде му визитка, написана на ръка.
– Хората ми намериха адреса и телефона на кантората му. Надявам се да ти послужат. Обадѝ ми се после, за да ми разкажеш как е минало. Сега е най-добре да тръгваш.
Тед беше на същото мнение.
5 Вид практика в частната охрана – състав от четирима охранители, заемащи определена позиция около охраняваното лице. Особено ефективна, когато се ходи по улици с много хора. – Б. пр.
11
Сградата, в която се помещаваше кабинетът на Линч в периферията на града, представляваше западнала грамада от тухли, заобиколена от паркинг, два незастроени парцела и две слепи улици, осеяни с изоставени каросерии и претъпкани до преливане контейнери с боклук. Беше седем и вече нямаше движение. Единственият осветен прозорец беше на седмия етаж, а този на Линч се намираше на петия. Тед позвъни от мобилния си на номера от картичката и за втори път попадна на изнемощелия и чезнещ глас на възрастна жена, която му извести, че приемното време на кантората било от седем до четири и че можел да остави съобщение след сигнала. Тед се отказа и затвори. Почти не се надяваше, че ще намери онзи мъж по онова време, но трябваше да опита въпреки всичко. Можеше да се окаже от тези, на които им харесва да работят след работно време.
Докато последните лъчи на слънцето насичаха хоризонта зад онзи блок, конструиран с архитектурна бруталност, Тед начерта план, който предвиждаше да почака до следващия ден. По пътя към къщи успя да изключи мислите си.
Въпреки това, когато се прибра, си даде сметка, че нещо не беше наред и веднага застана нащрек. Вратата към улицата беше полуотворена, а когато влезе, завари всичко на вили и могили. В хаоса от разпръснати книги, разпердушинени възглавнички и преобърнати кашони, долови издайническа злонамереност, която го вбеси. Натрапниците не се бяха спрели на нещо определено, просто се бяха погрижили да оставят след себе си възможно най-големи щети от разруха. Играчки за украса, запокитени на пода, солиден удар в средата на телевизора, петна от храни по стените… Тед разтриваше главата си, без да посмее да прекрачи минираното поле с предмети от ежедневието си. Добра се до кабинета на автопилот. Там проверката показа много по-изчерпателен и агресивен резултат – не беше останала нито една книга по лавиците, компютърът приличаше на космическа отломка, чекмеджетата от бюрото бяха пръснати къде ли не, картината на Моне, любопитно, висеше на мястото си. Тед я доближи, откачи я, както бе правил толкова пъти, втренчи се в сейфа и се замисли, че толкова глупаво скривалище би могло да обърка и затрудни някой случаен, но не и авторите на мащабно нахлуване като това. В циферблата беше издълбан идеален половинсантиметров отвор, който потвърди подозренията му. Завъртя въртящата се дръжка и сейфът се отвори. Малкото пари, които къташе за спешни случаи, бяха изчезнали, но без двете папки от Линч – те стояха на мястото, където ги беше оставил, идеално и предизвикателно наредени. Когато отвори тази за Уендъл, установи, че бяха останали само няколко страници. Останалите бяха изчезнали.