– Съжаляваш… – повтори Тед със смирение. – Разбираш ли, че пред теб стои човек, който няма какво да губи, или не?
– Ще разбереш, ще видиш.
– А Блейн? Информацията за него – пълно нищо. Всички знаеха, че той е виновен. Ако целта ти беше Уендъл, защо ме прати да убия Блейн?
Отново шум в архивите. Този път по-силен отпреди. Наподобяваше юмрук, който блъскаше по метала от вътрешната страна на шкафа. Тед се слиса.
– Какво беше това?
– Какво беше кое?
Сърцето на Тед биеше учестено.
– Искаш ли да ти покажа нещо? – каза Линч. – Държа го ето тук, в чекмеджето на бюрото.
Тед за пореден път насочи браунинга към Линч.
– Отвори го бавно.
– Естествено.
Линч отвори второто чекмедже.
– Тази е папката – извести той.
– Вземи я.
Тед се върна на стола. Папката беше подобна на онази, която Линч му беше предал в къщата. Понечи да я отвори, когато чу Линч да казва да не го прави.
– Преди да я отвориш, позволи да ти разясня нещо. Както ти казах преди малко, научих доста скоро за дейностите на Уендъл, за убийствата. Беше ми приятел много преди това, но вредата, която причиняваше, беше прекалено сериозна. – Направи пауза. – Отворѝ папката.
Тед прибра браунинга.
– Кажи ми какво съдържа. – Не смееше да я докосне.
– Холи те е мамила – каза Линч, без да увърта. – В тази папка има неоспорими доказателства. Снимки, телефонни разпечатки, хотели.
Тед направи презрителна гримаса. Това не беше вярно. Протегна ръка, за да отвори папката, но в последния момент се спря. Нещо в лицето му се промени.
– Холи те е помолила за развод – продължи Линч. – Нещата между вас отдавна не вървят добре.
– Това е свещена глупост.
– Замисли се за миг…
Тед отново пресъздаде в съзнанието си сцената с Холи в къщата на Уендъл, момичетата, тичащи с все сила към вратата, с усмихнати лица и розови ранички. Куп изживени моменти през последните месеци се завръщаха ударно в спомените му. Безспорно беше, че основно той се беше проявил като затворен, отчужден, оправдавайки се с работата и други подобни. Тед не желаеше да отвори папката.
– Проучих Уендъл – захвана Линч – и съвсем случайно научих за изневярата на Холи. Историята е малко дълга.
От архивния шкаф отново започнаха да се чуват блъсканията.
– Стига! – извика Тед на металния шкаф.
Линч го изгледа с ужасèн поглед. Тед се изправи и се спусна с две широки крачки към шкафа. Нанесе мощен ритник в едната му страна.
– Тишина!
Върна се до бюрото и обзет от внезапен изблик на гняв удари с все сила папката. Тя падна близо до шкафа, като някои от напечатаните страници и една от снимките се подадоха от едната ѝ страна. Тед се разкрещя, падна на колене до полускритата снимка, загледа я, смаян от почуда. Беше запечатала ресторант от външната му страна. До един прозорец се виждаше застаналата в профил Холи, леко наклонена към една маса, усмихната и с отворена уста, готова да вкуси хапка, предложена от отсрещната страна. Тед се изправи. Заотстъпва, без да сваля очи от снимката, докато не се удари в металния шкаф. Поредица от удари дойде в отговор отвътре.
Тед се наведе и отвори шкафа. Сподави вика си, слагайки ръка на устата.
– Какво има? – попита Линч.
Опосумът се подаде от ръба на чекмеджето, подуши въздуха в кабинета, както беше направил предния ден от върха на гумата в къщата на Робишо, и се изкатери, докато провисна с предните си лапи свободно и се завъртя, падайки на пода с трясък.
Тед излезе от офиса, олюлявайки се и забравяйки за пистолета, който се блъскаше като продължение на ръката му. Тръгна по коридора, като залиташе към всяка врата, сякаш за да се сблъска с нея и да отстъпи. Къде беше проклетият асансьор? Хвана главата си с ръце, като по този начин стигна до дъното на коридора и се засили по тесни и мръсни стълби, чиито стъпала ставаха все по-тесни. На два пъти без малко да падне. Долният етаж беше по-тъмен – нямаше осветление и до няколко от вратите видя натрупана и стъпкана поща. Бутна една от вратите и го погълна някакъв празен кабинет с мирис на застояло. Стар архивен шкаф с масивен вид, чиито собственици дори не се бяха погрижили да го приберат, го изгледа с изненаданата физиономия на едно липсващо чекмедже. Тед го прегърна и се свлече до него. Взираше се в отворената врата неотклонно, знаеше, че опосумът щеше влезе през нея всеки момент…
Втора част
1
Тед Макей беше на косъм да пусне куршум в слепоочието си, когато звънецът на къщата започна настойчиво да звъни.
Отвори очи. Естествената светлина, навлизаща през прозореца на кабинета, го заслепи. Не закъсняха да прозвучат и ударите по вратата, а към тях се присъедини и гласът на посетителя, който се предполагаше, че не трябва да разпознае.