Изправи се и на мига усети тежестта в един от джобовете на панталона си. Опипа издутината с лявата си ръка – безспорната полукръгла форма на подковата. Тед наблюдаваше всичко наоколо с недоверие. Кабинетът, който помнеше обърнат с хастара навън, сега блестеше както обикновено: бюрото – подредено, книгите – по местата им, компютърът – на помощната масичка. Докато Линч му крещеше да отвори вратата (Тед знаеше, че това е Линч), едва успя да докосне с пръст копчето за включване на компютъра, сякаш така щеше да извади неопровержимото доказателство, че случващото се беше реалност. Машината зареди с обичайната начална страница, обляна от ЛЕД светлини и бръмчене. Тед, втрещен и раздвоен, го изключи тутакси, натискайки отново копчето. В главата му отекна забележката на Надин: „Не се гаси така, тате. Трябва да го изключиш от системата. Мама ми е показала как“. Тед се стресна. На бюрото лежеше писмото за Холи.
– Отвори ми, моля те!
Тед потърси ключовете в бурканчето, а в това време виковете следваха един след друг, в очакване на познатата фраза:
– Отвори най-сетне, Тед!
Защо не ме изненадва, че знаеш името ми, Линч?
Отвори вратата на кабинета. Прочете бележката за Холи: „Скъпа, оставих резервния ключ на хладилника. Не влизай с момичетата. Обичам те“. Звучеше като написана от друг. Тед не можеше да пропъди от съзнанието си снимката на Холи в ресторанта, наведена над масата, за да опита хапка от ръката на друг. Как е възможно да си спомняме нещо, което все още не се беше случило?
– Идвам де! – извика Тед.
Когато пристигна в хола, разпозна чия е фигурата зад прозореца. И пак загледа около себе си с неподправен интерес, не защото се беше сбогувал с всички тези предмети с нагласата, че нямаше да ги види никога повече, а понеже последният спомен, който имаше за тях беше, че ги е видял изпотрошени. Когато отвори вратата, на прага стоеше Линч – младежката версия на Линч, с бляскавата си усмивка, полото на хоризонтални цветни райета и нетипичния куфар.
– Каквото и да искаш да ми продадеш, не съм заинтересован – каза Тед, перифразирайки другото си аз.
– О, боя се, че не съм дошъл да ви продавам нищо.
Докато разговорът се проточваше, Тед забеляза, че у Линч не проличаваха признаци, че е водил подобен диалог преди; поведението му беше напълно естествено. Отново затръшна вратата под носа му, но този път не се задържа, за да изслуша Линч, който му казваше какво е бил готов да стори с пистолета, оставен върху бюрото. Хукна към кухнята, до хладилника, и там намери снимката на Холи от плажа, затичала се непривично вдървена, с блестящата рамка, украсена от Синди и Надин. Остана там за кратко, изпитващ облекчение. Плъзна пръст по тялото на жена си от снимката, сякаш имаше нужда от онзи хлъзгав допир с хартията, за да се увери, че снимката в действителност беше там.
Пъхна ръка в джоба си. Подковата също беше реална. Стисна я, без да я изважда, и тогава с върха на пръстите си докосна парчето хартия. С недоверие измъкна злощастната бележка, написана със собствения му почерк: ОТВОРИ ВРАТАТА. ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ ТИ ИЗХОД.
Върна се в хола и посрещна напористия си гостенин. Линч стоеше там, усмихнат под припека на пладнешкото слънце.
2
Тед беше приклекнал. Държеше с ръце главата си, като се поклащаше леко напред и назад, втренчил поглед в снимката на Холи от плажа, която беше сложил на пода на сантиметри от краката си. Искаше да проумее.
От тумора е…
Доктор Кармайкъл му беше казал, че болките в главата можеха да се върнат, че дори беше възможно да страда от виене на свят и халюцинации. Да не би да не беше го казал?
Да, доктор Кармайкъл му беше казал, че можеше да получи халюцинации. Но едно беше да си представя някой призрак, подтичващ в градината, дъга в банята или каквато и да е психeделична6 гадория и друго, много по-различно, беше това, което му се случваше на практика.
Направи усилие да се изправи и докато се надигаше, тежестта на подковата го подсети, че поне едно нещо се бе променило. Извади я от джоба и дълго я съзерцава. Сети се, визуализирайки съвсем истински, как я беше намерил на онази особена пътека, водеща до Уендъл; всяка подробност от къщата на езерото беше осезаема. Бележката също присъстваше, достатъчно намачкана, от което ставаше ясно, че я е носил дълго в джоба си.
Наведе се за миг и постави подковата до снимката; по-късно щеше да реши дали да я остави там, или да я вземе със себе си. Сега водещото беше да говори с Холи. Уговорката с нея беше да не се чуват до петък, когато се връщаше за подписване на документите за развода. Как беше забравил такава подробност? Той ѝ беше казал, че се нуждае от няколко дни, докато адвокатите подготвят всичко необходимо, а тя му отговори, че щяла да ходи при родителите си с момичетата, което Тед беше предвидил. Проведоха последен приятелски разговор в хола и се разделиха в мир, сякаш за миг от пепелта се бяха възродили предишните Холи и Тед. Но илюзията продължи колкото една бърза прегръдка и хладна усмивка. Събитията от последните месеци бяха сринали всичко, нищо не подлежеше на преизграждане. Тед поемаше своя дял от вината… почти цялата всъщност. Беше се потопил прекалено в работата си, по-късно щеше да сподели с Лора Хил, без да си дава сметка, се беше отдалечил и се беше превърнал в Тед от юношеството си, непокорния, неразбрания, същия, когото беше успяла да пречупи заради обичта му към семейството. Започнаха болките в главата, непрекъснатото лошо настроение, дори момичетата бяха взели да гледат на него с недоверие. „С боязън, Лора, няма нищо по-страшно от това да усетиш детето ти да се бои от теб. Сякаш някой друг беше хванал юздите.“ В този период посети и доктор Кармайкъл, защото болките в главата вече не го тормозеха веднъж, а три-четири пъти дневно и интензивността им нарастваше. Тед се страхуваше от най-лошото – злокачествен тумор. От друга страна, беше утеха, че можеше да отдаде поведението си на гадняр на плетеница от злокобни клетки.