Не беше халюцинация! Линч дойде да те посети тази сутрин.
Усмивката на Тед се изпари. Ако имаше нужда от още едно доказателство за това, че последните дни са били действителност, то беше в джоба на панталона му. Беше намерил подковата в къщата на Уендъл, място, което си спомняше отлично, но не беше посещавал никога през живота си.
– Какво се случи тази сутрин, Тед?
– Стоях в кабинета вкъщи, прицелвайки се с браунинга в главата си, когато изневиделица някой обезумяло взе да удря по вратата. Като че в онзи миг започнах да осъзнавам къде се намирам и какво се канех да направя.
Изражението на Лора беше непроницаемо.
– Не помнеше ли да си хващал оръжието?
– По-лошо. Не помнех, по-скоро не помня почти нищо от последните дни. Само откъслечни спомени, много смътни, отчасти заради… ами, малко е трудно да обясня… други спомени са. Сякаш туморът беше размътил всичко.
– Продължи със станалото сутринта. Намираш се в кабинета си. Чуваш тропането по вратата. Какво следва?
– Върху масата има писмо за Холи, написано от мен собственоръчно. Също така съм ѝ оставил и предупредителна бележка на вратата на кабинета, за да не се доближава с децата. Очевидно съм го замислил много добре. И изглежда, докато разкривам тези детайли, паралелно се разбулва и част от миналото в ума ми.
– Наистина ли вярваш, че щеше да дръпнеш спусъка?
Тед склони глава и разтърка слепоочието си. Лора протегна ръка и леко го стисна за рамото.
– Тед, да продължим заедно, погледни ме. Точно така… Кой удряше по вратата на дома ти?
– Един тип, на име Линч – издаде Тед. – Помислих, че е търговец и исках да се отърва от него, но заяви, че знае какво съм се канел да сторя в кабинета – каза ми нещо за оръжието, не помня добре какво, но беше доста точно. Най-нелепото от всичко беше, че помнех изживяването на същата ситуация, известно ми беше какво щеше да ми говори Линч, какво идваше да ми предложи. Като да гледаш филм, познат ти кадър по кадър.
– И вярваш непоклатимо, че си изживявал тази сцена?
– Не – отвърна Тед, – от тумора е, Лора. Доктор Кармайкъл предрече, че тумор с подобни параметри би могъл да предизвика халюцинации, може да притисне определени зони на мозъка и че може да доведе до…
– Задръж, Тед. Ако стане нужда, ще говорим и с доктор Кармайкъл. Аз исках да разбера съществува ли възможност да си се запознал с Линч по друг повод, може би в миналото, когато си бил по-млад.
– Необичайно е, че питаш това.
– Защо?
– Защото във фантазията, за която ти разказвам, се видях повторно с Линч няколко дни по-късно, той изглеждаше състарен с десет-петнайсет години. Ей така, скоропостижно. – Тед щракна с пръсти. – Като насън, където хората променят вида си с мигване на окото.
Тед си спомни нещо. Тръсна глава и се усмихна.
– Какво? – попита Лора.
– Спомням си да съм бил тук с теб преди – каза Тед, поглеждайки стените наоколо. – Косата ти беше както по-рано, това нямаше как да съм го знаел. Бога ми… изникват ми незначителни подробности. Мислиш ли, че е възможно? Да си представя нещо такова?
– Каква е темата ни? На днешния сеанс, имам предвид.
Тед пъхна ръцете в джобовете на панталона си. Опипа полукръглата форма на подковата.
– Защо спрях да играя шах – отвърна Тед.
Лора изглеждаше изненадана.
– Какво носиш в джоба?
Тед извади подковата. Сграбчи я с две ръце и я съзерцаваше втренчено, с погледа на човек, опитващ се да разнищи сложен казус. Лора му заговори с много нисък глас.
– Милър ти я подари, преди да се откажеш от шаха, нали?
Тед рязко вдигна глава, разтваряйки широко очи. Тя му се усмихваше състрадателно.
– Силна памет имам, какво да се прави – отговори Лора. – Когато ми разказа за Милър и подковата, разбрах, че по някакъв начин е важна за теб. Не знаех, че я държиш у себе си.
– О, тази не е подковата от Милър, макар много да прилича. Намерих я… не знам точно къде. Не помня – излъга Тед.
До езерото при Уендъл!
– По-рано каза, че онзи мъж, Линч, ти е направил предложение. Какво точно?
– Боже, всичко е толкова шантаво… Обяви, че бил част от някаква тайна организация, която набирала хора като мен, които да се нагърбят с раздаването на справедливост; убийци, останали на свобода поради пробойни в системата и други подобни. В замяна те щяха да ме допуснат да вляза в някакъв кръг на самоубийци, макар да не го нарече така.
– И така семейството, твоето и на другите в твоето положение, да не изживяват последствията от самоубийството – доразви Лора с известно възхищение.
– Именно.
– Не мога да отрека, че е оригинално. И ужасяващо. За първи път ли чу за подобно нещо?