– Определено.
– Кого искаше той да убиеш? За да раздадеш правосъдие, по-точно.
– Мъж, на име Едуард Блейн. Уби приятелката си и остана на свобода.
– А, да, чух за случая по телевизията. Сестрата на жената апелира за повторно разглеждане, защото разследващите допуснали грешка.
Тед помнеше как Триша Пендъргаст разказваше историята в дома на Артър Робишо.
– Изглежда, под апартамента имало перално помещение, и вентилационната система е поддържала трупа топъл.
– Какво направи във фантазията си, Тед?
– Фантазия… звучи толкова нелепо.
– Знам.
– Лора, смяташ ли, че тези спомени наистина са част от миналото ми?
– Подозирам, че има вероятност някои елементи да са се случили действително. Но да се концентрираме върху това, което помниш. Какво почувства към Блейн?
– Че трябваше да го убия. Така, както днес намирам това за най-безумното нещо на света, в онази, другата реалност убийството на Блейн беше напълно обосновано. Толкова обосновано, колкото и самоубийството ми. Така че затова отидох в дома му, помня всички детайли от интериора му, а съм сигурен, че никога не съм ходил там. Скрих се в един гардероб и зачаках, докато онзи заспи. Тогава отидох в стаята му и го убих.
– Уби го хладнокръвно?
– Не. Блейн усети присъствието ми и това усложни задачата. Но все пак го убих.
– И какво стана после?
– Така, от тук нататък историята заприличва повече на сън. Отидох в къщата на другия субект, който трябваше да убия. Казваше се Уендъл и се предполагаше, че очаква идването ми, защото се смяташе, че е част от организацията. Живееше в огромна къща насред гора и с частно езеро. Изчаках го вътре в къщата и когато влезе, го застрелях. Предполагаше се, че Уендъл не е женен и няма деца или поне това знаех от Линч – само че още преди да бяха изтекли няколко минути, дойде някаква жена с две момичета.
– А казваш, че Уендъл нямал деца.
– Така поне смятах. Линч пропусна тази подробност, защото знаеше, че никога нямаше да приема.
– А това откъде го разбра?
– Линч ми го призна по-късно.
– Значи сте се видели отново.
– Именно. Когато заподозрях, че ме е излъгал, прибегнах до помощта на стар съученик от училище, Артър Робишо, адвокат, когото от години не бях виждал. В училище беше свито момче, което не общуваше почти с никого; аз и още няколко деца го тормозехме и си правихме дебелашки шеги. От онези номера, които цял живот преследват човек, или поне така предполагам. Имаше и други съученици, всичките лузъри като Артър, които почти не разпознах.
– Задръж малко – прекъсна го Лора. – Във фирмата ти трябва да работят няколко адвокати. Защо не се допита до тях?
– Артър ми беше помогнал за едно завещание – отвърна Тед. И докато произнасяше изречението, разбра, че не беше сигурен какво говореше. Във фантазията си го беше приел за чиста монета и самият Робишо се беше държал така, сякаш не го виждаше за първи път от толкова години; само че…
– Робишо ли ти помогна да откриеш Линч?
– Какво стои зад всичко това, Лора? – Тед се хвана за главата отново. – Сякаш съм сънувал в будно състояние. Сега като се сетя за онова тържество по случай рождения ден на Робишо… и имаше едно животно, един опосум, който се появяваше непрекъснато.
Лора се повдигна, наострила уши.
– Опосум ли?
– Да. Видях го няколко пъти. Първият път беше на масата под покрития вход на къщата, но си го спомням смътно; след това го видях в дома на Артър, скрит в стара автомобилна гума, и накрая, в кабинета на Линч, когато се видяхме последния път.
– В кабинета?
– Излезе от архивния шкаф. – Тед кимна с глава и се засмя. – Звучи глупаво, боже мой. Дано усетя, че говоря наистина за сън.
– Да приемем, че точно това правим, Тед. Кажи ми какво стана, когато отиде в кабинета на Линч.
– Линч се беше състарил. Беше на моя възраст или на малко повече. Трябваше да го заплаша и тогава точно ми призна, че Уендъл е имал и жена, и дъщери и нещо още по-лошо.
– Какво беше то?
– Че Уендъл не е бил потенциален самоубиец и че е бил част от организацията – изрече Тед с поглед, вперен в чашата вода, – но и че се е отцепил.
– Убивал е хора от своите?
Тед се изненада. Предположението на Лора звучеше налудничаво, при все че беше правилно.
– Да. Крайно наложително беше да бъде спрян.
– И защо от теб?
Беше дошъл моментът да се изправи ребром пред проблема. Ако това безумие имаше някакъв допир с реалността, Тед се страхуваше, че това беше измяната на Холи. Останалото по-скоро беше зловещата обвивка на неговото подсъзнание, за да прикрие унищожителната истина.
– Линч проследил Уендъл и разкрил, че има любовница…