Тед остави фразата нeдоизказана. Стискаше подковата с две ръце и без да се усеща, я дърпаше за двата ѝ края, сякаш искаше да я изправи.
– И това беше Холи, нали?
Тед мълчаливо потвърди.
– Искаш ли малко вода, Тед?
– Не, благодаря.
– Говори ли днес с Холи?
– Да, и се получи доста приятелски разговор. Не ѝ издадох нищо.
– Мисля, че ще е по-добре да спрем дотук за днес.
Тед обаче отказваше да сложи край.
– Какво означава всичко това, Лора? Възможно ли е аз да съм знаел? За Холи по-точно. Сега като се замисля, имаше някои признаци и може би…
– Стига. Остави го така за днес, моля.
– Добре.
– Искам да се виждаме всеки ден, Тед.
– Отлично.
– Опитай да си починеш.
Тед се изправи. Лора го последва.
– Тед?
Той я погледна.
– Не ходи никъде, разбрано?
– Разбрано – отвърна Тед. И тогава се сети за нещо. Един детайл от онази безсмислена действителност. – Синът ти е бойскаут, нали?
– Да.
– В онази измислица синът ти имаше проблем с някакво разрешение за екскурзия. Някой ти го съобщаваше по телефона насред сеанса ни.
Лора се усмихна. Посочи телефона, който, разбира се, не беше звънял нито веднъж, откакто Тед беше влязъл в кабинета ѝ.
– За щастие, нищо не се е случило – каза Лора.
Тед тръгна към вратата. Продължаваше да стиска с все сила подковата.
– Кармайкъл беше прав, като казваше, че тази терапия ще ми помогне – каза по-скоро на себе си, отколкото на психотерапевтката.
4
Тед съзерцаваше мястото, където беше намерил подковата. Беше застанал на чакълестия път, който водеше до къщата на Уендъл. Фасадата се виждаше от разстояние сред листата на дърветата и Тед вдигна глава, за да я огледа. Със сигурност беше ходил там преди. Но също така знаеше, че ако решеше да приближи, да влезе и обиколи тази вила, спомените му щяха да се объркат с действителността и нямаше да може да ги различи.
Беше обещал на Лора, че ще си остане вкъщи, но нуждата да научи повече беше по-силна. Затвори очи и пое дълбоко въздух няколко пъти, като си припомняше всички познати елементи от пъзела – частния кей, огромния салон с панорамен изглед към езерото, детския кът за игри в задната част. И въпреки това се предполагаше, че за първи път стъпваше в тази къща.
Разбира се, че си бил тук! Уби Уендъл. Когато научи, че е любовникът на Холи, изгуби почва и го уби. Така, от раз. После се сдружи с клуба на лунатиците, за да не се налага да се сблъскваш с реалността.
Ако беше вярно, беше на крачка да го разбере. Около сто и петдесет метра го деляха от къщата на Уендъл. Нарочно беше оставил браунинга вкъщи; в десния си юмрук стискаше подковата, която навярно можеше да му послужи за защита, но в момента само му вдъхваше кураж.
Ламборгинито стоеше на обичайното си място и това го накара да мисли, че ще намери Уендъл някъде на езерото блажено да лови риба. Но не стана така. Тед се загледа от брега към кея и почна да изследва огромната водна маса с надеждата да открие оранжевия спасителен пояс. Нямаше и помен от Уендъл. Може би плаваше с лодка в другия край на езерото, помисли. Вдигна глава и видя една от множеството охранителни камери. Помаха към нея с усмивка.
Входната врата беше затворена; още една промяна в сравнение с предишното му идване. Тед се приближи до един от прозорците от фиксирано стъкло. И понеже бяха цветни, прикри очите си с ръце, за да погледне вътре. Не го вълнуваше дали Уендъл можеше да го види – в действителност това целеше. Остана прехласнат от килима в антрето, същия, върху който Уендъл беше паднал безжизнен, и въпреки това никаква следа не показваше, че един мъж е умрял обезкървен. Именно тези детайли го караха да излезе от кожата си. Защо можеше да приеме, че е посетил къщата на езерото, без да го помни, и откъде тогава изникваше образът на мъртвия Уендъл върху въпросния килим?
Обиколи къщата в търсене на друг вход. Можеше да натисне звънеца или да почука на вратата, но предпочиташе първо да проучи обстановката, преди да се изправи лице в лице с Уендъл. Ако думите на Линч бяха истина, този тип беше опасен убиец, и ако съпругът на любовницата му се появеше сам и невъоръжен, не беше трудно да се предположи ответната реакция. За миг съжали за липсата на браунинга, макар решението да не го вземе да беше логично. Тед не беше убиец.
Обаче Уендъл не беше и на другия край на езерото; лодката му стоеше вързана на кея. Тед обиколи и задната част и пробва да отвори вратата на гигантския гараж с място за няколко коли. Отново нямаше късмет. Реши, че може би ще успее да счупи едно стъкло с подковата в момент, когато се загледа в площадката с игри, застанал на малкото възвишение в задната част на двора. Там се издигаше хубав розов замък от рисувано дърво, който струваше цяло състояние. Бяла чакълеста пътечка, оградена от скални камъчета, водеше до него. Тед изкачи стръмнината и загледа замъка. Висок около два метра с четири кули във всеки ъгъл, а по стените бяха изрисувани принцесите на Дисни – Бел, Тиана, Ариел… Тед ги познаваше до една. Не удържа на порива да се приближи и да надникне през един от прозорците. Вътре имаше малка пластмасова маса и два стола.