– Опиши ми тези снимки.
– За какво ти е?
– Моля те.
– Не знам, не им обърнах особено внимание.
– Някоя беше ли направена в ресторант?
– Да. Имаше няколко поредни, заснети отвън, през прозореца. Двамата седяха на една маса един срещу друг и той ѝ подаваше да опита нещо.
Тед си спомняше снимката, само дето я беше видял частично. Ако казаното от Уендъл беше истина, то тогава мъжът с Холи на онази снимка е бил самият Линч.
– Не го ли разбираш? – попита Уендъл. – Линч е отишъл да те търси, баламосал те е с историята за организацията и така е убил два заека с един куршум.
Идеята придобиваше смисъл, макар и Тед да не се доверяваше изцяло. Не му се отразяваше добре фактът, че беше повярвал на Линч.
– Защо ще иска да те види мъртъв? – попита Тед, като се намести на миниатюрния и неудобен стол.
– Извън опасността да разкрия връзката им? Нека ти обясня. Откакто се знаем, Джъстин Линч не е правил друго, освен да ми завижда, и всеки път го прави все по-настойчиво и по-явно. Озлоблението му разяждаше приятелството ни, докато не го разби. Виж къде живея, каква кола карам, семейството, което имам; компанията ми заработва годишно милиони долари и вероятно си видял къде работи той – в онзи окаян кабинет, в който бистри незначителни казуси на огорчени жени и други дреболии от този род. И никой не може да твърди, че в началото не му помогнах… но на всяко мое правилно решение, той отвръщаше с грешно. Звучат ли достатъчни тези мотиви за убийството ми? Но страхливецът дори не се осмелил да го извърши сам. Прибягнал е до теб и до фарса за организацията.
Тед се замисли. Имаше ключови моменти, които не съумяваше да си изясни. Как Линч е научил за самоубийството? Изглеждаше неправдоподобно да съумее да скалъпи онази измислица за кръга от самоубийци в толкова кратък срок. Несъмнено е научил предварително. Въпросът е как. И ако е знаел от по-рано, защо да не позволи на Тед да се самоубие, и така да си разчисти пътя към Холи?
Ти не искаше да се самоубиваш.
– За какво мислиш? – попита Уендъл.
– Всичко е толкова объркано.
– Съвсем просто е, повярвай ми. Джъстин никога нямаше да посмее да се изпречи пред мен и да дръпне спусъка, не му стиска. Трябвал му е някой и ти си бил най-достъпен. Учудва ме, че е решил, че ти си способен да го сториш, очевидно не умее и да подбира.
Тед се почувства дълбоко обиден. Във фантазията си беше убил Блейн и самия Уендъл като истински професионалист. Даже се беше погрижил да упои кучето на Блейн!
За нещастие, в тази действителност единственото, което Тед беше отстрелял, бяха черните фигури на стрелбището. Уендъл беше прав за неспособността му да убие друг човек.
В теорията на Уендъл обаче прозираше една пукнатина – ако наистина не се познаваха, как беше възможно тогава Тед да помни, че е бил в дома му преди?
Не го познаваш. Днес за първи път стъпваш тук.
И отново същата отчайваща мисъл. Искаше да се вкопчи в онова, което беше почувствал, вървейки по чакълестия път към къщата и възпроизвеждайки всеки детайл от луксозното жилище още преди да го е доближил. Тази мисъл беше реална. Трябваше да се вкопчи в нея. Внезапно се сети за подковата; помисли си, че ако я стисне силно както на идване, може би щеше да изтрие всякакво съмнение. Пъхна ръка в джоба си.
Уендъл застана нащрек. Сграбчи пистолета със светлинна скорост.
Ала Тед разбра тутакси, че причината за тази неочаквана хватка не се дължеше на опита му да извади подковата. Докато се прицелваше в него, Уендъл гледаше през един от прозорците на замъка.
– Смятах, че си дошъл сам! – обвини го Уендъл, без да отлепя поглед от прозореца.
– Сам дойдох.
– Тогава явно някой те е проследил.
От мястото си Тед не можеше да види за кого става дума. Наведе се леко напред и загледа… Остана като вцепенен. Тъмен мъж с бяла престилка вървеше от едната страна на къщата. Беше Роджър, странният тип, когото Тед помнеше от посещението си в дома на Блейн. Беше го заварил в хола, преди да си тръгне.
– Познаваш ли го? – Уендъл не спираше да го държи на прицел. – Какво търси този тип в дома ми?
– Не съм сигурен, че го познавам.
– Не си сигурен?
Роджър се движеше необезпокояван, с ръце, мушнати в джобовете. Като стигна до ъгъла на къщата, сви по посока към езерото, отдалечавайки се от тях.
– Мисля, че ще си тръгне.
– Накъде ще тръгне? Няма нищо в радиус от три километра наоколо. Какво прави този тип тук?!
5
Появата на Роджър, скитащ из владенията на Уендъл, беше втората пряка връзка между фантазията (на Тед не му допадаше да я нарича така, но какво значение имаше) и настоящето. Другата връзка беше подковата и намерената бележка върху бюрото.