– Важно ли е?
– Прави ми впечатление, че първо си отишъл до замъка. По думите ти е на отдалечено място.
– Да. На петдесетина метра бих казал. Има площадка за игри точно на границата с гората. Замъкът привлича вниманието – розов, с изрисувани в кръг по стените му принцесите на Дисни, застанали една до друга. На ъглите има четири кули със заострени върхове, стрехи на прозорците и всякакви добре премислени детайли.
– Току-що спомена, че дъщерите ти биха се зарадвали да имат такъв замък, че това ти се е въртяло в ума, докато си приближавал. Защо смяташ, че не са имали нещо подобно?
– Всъщност дъщерите ми са имали много неща. Нещата при мен вървяха добре.
– Но нищо като този замък. Защо?
Обикновено сеансите не се движеха по тази плоскост. Тед се чувстваше объркан.
– Нека го кажа по друг начин – поде Лора. – Имаш добър стандарт на живот, сигурна съм, че си купувал на Синди и Надин какви ли не играчки. И все пак, щом си видял онзи толкова хубав замък, си решил, че те не са имали такъв.
– Не разбирам какво му е толкова важното. Просто видях замъка и помислих за тях… Липсват ми и предполагам, че приближавайки, съм намерил начин да се почувствам по-близък с тях, да си представя какво биха казали, ако го видят, такива неща. Мисля, че е напълно приемливо.
Лора запази мълчание.
– Не знам, Лора. Мислех, че ще говорим по другата тема, за Линч и за Холи. – Тед поклати недоумяващо глава. – Искам да ми помогнеш да го разбера.
– Да, прав си. Да говорим по нея. – Лора пусна една от своите разтапящи усмивки. – Значи Уендъл ти е разкрил, че цялата работа с организацията е била някакъв шантав план, скалъпен от него и Линч още в университета, и че отношенията им са се изострили с времето.
– Точно така. Очевидно Линч се е опитал да го изнудва с нещо, не знам със сигурност с какво, и затова Уендъл го е проучил, като така е разбрал за връзката му с Холи.
– И ти му повярва? От разказите ти Уендъл не звучи да е човек, на когото да се довериш.
– Нямаше нужда да му се доверявам. Когато излязохме от замъка, ме заведе да разгледам снимките. Не оставяха и капка съмнение.
– Позволи ли ти да влезеш в къщата?
– Не. Държеше ги в колата си.
Лора замълча отново. Накрая попита:
– Как се чувстваш след случилото се между тях, Тед?
– Не съм ядосан, ако това имаш предвид. Моя беше вината, че бракът ни отиде по дяволите. Снощи отново я сънувах.
В следващите минути Тед описа съня от покрития покрив. Когато спомена розовия замък, Лора наостри тутакси уши, в очите ѝ се прокрадна недвусмисленият блясък на човек, убеден в правотата си. Онзи замък притежаваше ключова значимост. Единственият детайл от съня, който Тед скри, беше за мъжа, съпровождащ Холи при излизането ѝ на брега. Не беше подготвен да говори за Роджър. Не и на този етап.
– Интересна е появата на шахматната кутия – вмъкна Лора. – Това е предмет, дълбоко обвързан с миналото ти. Казваш, че Холи е вдигнала кутията и те е погледнала подозрително, заела позиция на защитник.
– Да. И усещането беше ужасно.
– Какво точно изпита?
– Сякаш шахматната кутия беше нейна и ме беше спипала в опит да си я присвоя. Холи не я е виждала никога през живота си, аз самият не я бях виждал от много години. Но да, предполагам, че въплъщава миналото ми, кой съм бил в даден момент и това, че Холи е имала такова подозрително отношение към нещо, което ме представлява, означава много за мен, макар да го е сторила в един сън. Действителността днес, боя се, е доста по-различна.
Толкова се беше вживял в разговора, че едва на този етап хвърли поглед на кабинета. Денят беше ясен и утринното слънце смело си проправяше път; карето светлина обгръщаше половината стая. През този ден Лора не беше спуснала завесите. Тед задържа погледа си върху прозореца и отражението на слънчевите лъчи в стъклото го заслепи. Когато отмести поглед, забеляза черно квадратче върху лицето на Лора, което бавно се разсея.
– И така? Щеше да ми обясняваш за шахматната кутия – продължи тя.
Тед кимна утвърдително.
– Кутията е принадлежала на дядо ми Елуолд. Беше правоъгълна кутия с ето такъв размер. – Тед очерта размерите ѝ с ръце, сякаш в действителност в скута му лежеше истинска кутия. – Беше от свръхфино дърво, тъмна и лъскава, и на всяка от лицевите страни имаше по една половина от шахматна дъска. Отваряше се като книга и така се оформяше дъската.
Тед си припомняше всеки детайл, потънал в сладък унес.
– Фигурите бяха вътре – продължи. – Всяка си имаше своето място, изрязано от кадифе канапе, където лягаше плътно с лек натиск. Спомням си, че едното от леглата по някаква причина се беше разширило – това на една от белите пешки. Знаех, че трябваше да отварям кутията по определен начин, за да може поставката на белите фигури да остава отдолу. Онази пешка беше първата, която изваждах от мястото ѝ – второто отдясно.