– Влез – нареди му Уендъл.
Какво му имаше на тоя тип и каква беше тази мания да разговаря на абсурдни и неудобни места? Тази стаичка едва стигаше да се изправи човек!
– Ще затвориш ли вратата?
Вместо отговор Уендъл се пресегна и щракна езичето. Карето естествена светлина се изтъни, докато не изчезна напълно. След няколко секунди почернялата крушка очерта бегло вътрешността на стаята.
Към натрапчивата миризма на разтворител се прибави и още едно неудобство – жегата. Уендъл беше облечен с кожено яке, така че най-вероятно завираше цял.
– Какво искаш да знаеш, Тед? – почти не помръдна устни, а чертите на лицето му изглеждаха като изсечен камък.
Стояха на половин метър един от друг. Тед се подпря на една от етажерките – боеше се да не припадне.
– Ще карам по същество. Знам, че ме излъга, и искам да разбера защо. Вчера у вас се престори, че не ме познаваш. Но ти и аз сме се виждали и преди.
– Така ли? Къде?
– Знаеш, че не нямам отговор. Престори се, че не ме познаваш, защото знаеше, че така ще постигнеш своето.
– В такъв случай съжалявам да те информирам, че си в грешка.
– Не греша – заяви Тед. Истината беше, че нямаше конкретен аргумент, с който да опонира на Уендъл, но ако искаше да го изпита, трябваше да отиде малко по-далеч. Понякога в шаха се хвърляш в атака, за която не знаеш със сигурност дали ще те доведе до нещо конкретно, или до собствения ти провал; но важното е, че съперникът ти също не го знае. – Започвам да си спомням.
Физиономията на Уендъл се измени. Несигурността го издаде.
– Слушам те… – Уендъл отстъпи крачка назад и се блъсна в една етажерка, която не бе от най-стабилните. Предметите върху нея се разклатиха, но не паднаха.
– Знам, че съм бил в къщата ти и преди – направи опит Тед.
Лицето на Уендъл застина в очакване.
– И знам, че нещо се е случило под покрития вход на дома ми – продължи.
Този път реакцията на мъжа беше очевидна – гримаса на недоволство, устните – стиснати, ноздрите – разширени. И миг по-късно – експлозивна реакция – юмрук, стоварен върху работната маса.
– Мамка ти, Тед! Все усложняваш нещата.
– Хайде, Уендъл, стига игрички. Напълно откровен съм с теб; имам бяло петно в паметта, сякаш определени събития са се разбъркали.
Уендъл отрече с глава.
– Кой ти каза това? Доктор Хил ли?
Сега изненадата обзе Тед.
– Познаваш ли я?
– Моля те, Тед, не може ли да оставим нещата, както са? Най-добрият ти ход е да отвориш тази врата и да си тръгнеш. Повярвай ми, по-добре ще е за теб. През цялото време не съм правил друго, освен да те защитавам.
Гледаха се продължително време.
– Искаш ли да ти кажа какво мисля? – каза Тед с разтреперан глас.
Уендъл разтвори ръце и втренчи поглед в тавана, като че ли нямаше никакъв смисъл да отрича.
– Смятам, че организацията наистина съществува – продължи Тед – и че аз съм бил част от нея. Мисля, че Линч ме е привлякъл там отдавна, когато съм бил по-млад…
– Престани да дрънкаш за тъпата организация! – Викът на Уендъл отекна в стаята кутийка. – Вече ти казах, че беше идея на Линч още от университета за някакъв глупав разказ в часовете по творческо писане. Няма нищо общо с нас.
Тед заразглежда една от стените, където беше окачено табло с инструменти. С всеки от тях можеше да обезвреди Уендъл и да го притисне да му разкрие всичко, което знаеше.
– Да не възнамеряваш да ми забиеш отвертка във врата?
Тед изсумтя.
– Кажи ми какво знаеш, Уендъл. Спри с игричките. Разкрий ми това, от което уж искаш да ме предпазиш.
Уендъл клатеше отрицателно глава.
– Виждам, че няма да се предадеш. Нямаше да си тук, ако можеше да го направиш. – Уендъл направи пауза. – Помниш ли онзи мъж, който вчера се въртеше в къщата ми?