– Роджър.
– Следят те много отблизо, Тед, той и онази докторка, Лора Хил, и ти се оказа голям идиот да говориш с нея, да ѝ разкажеш всичко с подробности. Но не те обвинявам, те успяха да те измамят, за да го направиш.
– Един момент, Уендъл. Нищо не разбирам. Кои са те? И откъде-накъде познаваш Лора?
– Лора и Кармайкъл са видимото лице.
– Кармайкъл?
– Именно. Виж, Тед, твоята амнезия, или каквото там имаш, се явява истинска благословия. Прав си за това, че ти и аз се познаваме, бил си у дома безброй пъти. Линч също. Всичко беше горе-долу наред, докато глупакът Линч не се забърка с Холи. И оттам тръгнаха и проблемите.
Уендъл посочи с палец в обратна посока. Тед беше толкова погълнат от думите, че не обърна внимание на жеста.
– С какво се занимавахме с Линч?
– Няма никаква връзка с тази тъпа организация, спри да мислиш за това. Клетият имаше много тъпи идеи, повярвай ми… Да се хване с жена ти, не беше единствената.
– Току-що каза имаше.
– За мен Линч е мъртъв.
Тед кимна утвърдително.
– Виж, Тед, има определена информация тук, в главата ти – Уендъл се наведе и почука с показалец челото на Тед, – която те злепоставя. Също и мен, няма да отричам. Линч беше неуязвим, нямаше за какво да се тревожи. Но тогава Холи те измами с Линч, ти научи… и това доведе… да кажем, да ти захлопа дъската.
Тед реши да следва играта.
– В даден момент бях решил да се самоубивам – каза Тед, – но романсът на Холи не беше причината. Имам тумор в главата, Уендъл. Тази дъска, която казваш, че се е разхлопала… е всъщност един шибан тумор.
Ако новината за тумора изненада Уендъл, то той го прикри много добре.
– Лора Хил рови за тази информация в главата ти – каза Уендъл тихо. – Правела го е с всеки сеанс. И се страхуват да не би да го научиш сам, затова са те шпионирали.
– Тогава защо не искаш да ми я кажеш?! Ако тази истина ще ме предпази от тях, няма ли да е най-логичното?
– Не съм споменавал, че ми е известна.
Стрелнаха се с поглед един друг. Накрая Уендъл продума:
– По-добре е така, Тед. И последвай съвета ми – не говори повече с Лора Хил; не ѝ се доверявай и за миг дори. Знаеш ли на какво е способна, ако само надуши, че я подозираш? Ще те затвори в „Лавендер Мемориал“ с най-лудите от лудите. Има властта да го направи, гарантирам ти. Рискувал си, като си ме проследил дотук. Възможно е да си отишъл твърде далеч.
– Откъде знаеш толкова за нея?
– Защото тайната, която пазиш в главата си, може да унищожи и мен, и Линч. Направихме невъзможното, за да не допуснем да се стигне дотук. И се провалихме.
Тед потърка чело. Болките в главата бяха истински, си помисли. Щеше да каже нещо, когато непогрешимият звук от набиване на спирачки го възпря.Изумените им погледи показваха, че посещението беше неочаквано и за двамата. Уендъл открехна вратата и поток от светлина заля помещението с инструменти. Излязоха навън, закрили очи с ръце, но Уендъл не насочи поглед напред, където поне три предни врати на коли се затвориха едновременно. На няколко метра имаше скрита вратичка, приземен вход за мазето. Уендъл затърси ключа в дебелата връзка ключове. Ако на посетителите им хрумнеше да заобиколят сградата, вместо да влязат вътре, щяха да ги заварят изправени до вратичката. Това не се случи и за по-малко от минута вече слизаха по една разнебитена стълба и отново потънаха в света на сенките.
9
Мазето представляваше гробище на пишещи машини, едни наслагани на маси или рафтове, покрити с мръсотия и паяжини, но недокосвани. Имаше също и менгемета, уравновесители и друга остаряла машинария. Продълговатите прозорци в горната част на стените бяха толкова мръсни, че в действителност не пропускаха никаква светлина.
Пристъпваха почти пипнешком в онзи лабиринт от непотребни вещи, като се блъскаха тук-там в някоя вехтория, разчиствайки паяжини и кихайки от праха. Въпреки неодобрението на Уендъл Тед се покатери на една маса, опряна в стената, за да стигне до един от прозорците. Избърса с ръкав стъклото доколкото можа, не особено успешно, докато две човешки фигури изникнаха отсреща, вървейки успоредно на сградата. Носеха престилки и се видя ясно, че предводителят на групата беше с тъмен цвят на кожата.
– Това е Роджър – процеди Тед.
– А какво ти говорих досега! – Уендъл го задърпа за ръката. – Слизай оттам и не се показвай повече.
След един безкраен преход из онзи футуристичен град със задушаващата атмосфера, крайно мръсни пасажи и чудновати форми най-накрая стигнаха до една дървена стълба.
Уендъл се качи пръв. Избра за отрицателно време правилния ключ и отвори вратата, но преди да премине прага, се обърна и задържа Тед с протегна ръка.