– По-добре остани тук. Ще разреша един въпрос в задното помещение, после ще се заема и с приятелите ти.
Тед си спомни за жеста на Уендъл в помещението за инструменти, когато, споменавайки Линч, беше посочил към вътрешността на фабриката.
– Не се показвай през прозорците – припомни му Уендъл, преди да тръгне и да затвори вратата след себе си.
Тед чу шума от мандалото. Не си направи труда да дръпне резето или да извика Уендъл на висок глас, притискайки го да го пусне; завъртя се и заслиза по стълбата мудно, хванал се за перилото. Нещо привлече вниманието му и той се спря.
В ъгъла на мазето една камара старо желязо се сгромоляса и шумът от падащи на циментовия под метални части беше направо оглушителен. Тед не беше сгрешил – нещо се придвижваше в сенките.
Слезе по останалите стъпала, без да отлепя поглед от мястото, където се бяха срутили онези неща. Стигна до края на стълбата и извървя няколко крачки, страхувайки се, че знаеше какво ще се случи всеки момент. Стигна до едно менгеме от памтивека и не се престраши да се надвеси и да провери какво се криеше отзад; почака, уплашен и примирен, докато не се случи неизбежното…
Опосумът подаде островърхата си глава от единия край на менгемето, подуши въздуха и пое напред, като влачеше ниското си трътлесто тяло право към Тед.
Очите на животното блуждаеха из мазето, опашката му се виеше отзад.
Тед отстъпи назад, удари се в масата, която малко преди това беше използвал за наблюдателен пункт навън. Качи се отгоре. Опосумът го наблюдаваше от ниското търпеливо.
Какво?
Тед се обърна. През прозореца видя Роджър и другия мъж, но не на същото място като преди, а много по-близко. Разговаряха, изглеждаха сякаш очакваха нещо. Тогава неповторимият силует на Уендъл се присъедини към тях, стиснаха си ръцете и проведоха кратък разговор. Уендъл посочи сградата и направи знак с ръка.
Роджър и придружителят му кимнаха.
Тед се отпусна и падна. Седнал върху масата, с присвити към гърдите крака, той се хвана за главата и изкрещя с всички сили. Опосумът се намести още по-удобно и продължи да се взира в него натрапчиво, което той не успя да изтърпи повече. Затвори очи.
Видя кабинета си. Почувства тежестта на браунинга. Блъсканията по вратата.
Отвори очи.
Отново мазето, населено със сенки. И опосумът.
Пъхна ръка в джоба на панталона. Измъкна подковата и я загледа, сграбчвайки я здраво с двете си ръце.
Вратата се отвори. Там стоеше Роджър, последван от друг болногледач. В ръцете си държеше спринцовка. Опосумът се отмести, за да му направи път.
Трета част
1
Психиатричната клиника „Лавендер Мемориал“ в град Бостън приютяваше четиресет опасни пациенти в модерното си отделение „C“, което се помещаваше в близка сграда. Точно натам отвеждаха Тед Макей, седнал на инвалиден стол, главата леко приведена встрани, със струйка слюнка, стичаща се по крайчеца на устните. Роджър Конърс, завеждащият отделението, буташе количката, придружаван от един от приближените си, слаб млад мъж със суров поглед на име Алекс Макманъс. Стаите бяха в източното крило и до тях се стигаше през предварителен пропускателен пункт. Когато охранителят, ангажиран със сигурността на сектора, ги видя да се приближават, присви вежди и ги спря с високо вдигната ръка.
– А този кой е?
– Тиъдър Макей – доложи Роджър.
Пазачът остави върху масата вестника, който четеше, и хвърли едно око на мониторите от охранителните камери пред себе си, правило, което следваше да се съблюдава всеки път, щом излезеше от стаята за наблюдение. Приближи се до новодошлите и ги загледа многозначително през решетката.
– Не е постъпила никаква заповед за прием, Роджър – заяви охранителят с известна досада. Работеше от по-малко от година в болницата и процедурите обикновено се спазваха без изключение.
– Доктор Хил говори точно в момента с Маркъс.
Маркъс Грант беше директор на отделение „C“.
Охранителят не знаеше как да отговори на това. Откакто поемаше само дневни смени, рядко имаше новопостъпили и за всеки случай беше уведомяван няколко дни предварително.
– Не мога да те пусна без разрешението за прием. Съжалявам.
– Ще почакаме тук.
Пазачът даде знак за съгласие, все още смутен от неловката ситуация, и разучи малко по-задълбочено Тед, който все още стоеше с клюмнала глава, клепачите леко притворени и нишката лига, която вече висеше на пет сантиметра от брадичката му. Беше облечен в обичайната сива униформа и беше с белезници на краката и ръцете. За миг зениците му сякаш се вторачиха в тези на охранителя, но беше ясно, че успокоителното, с което го бяха натъпкали, нямаше да му позволи да излезе от транса поне още няколко часа.