– Какъв му е случаят на този? – попита мъжът.
Няколко от пациентите на това отделение бяха убийци, изнасилвачи или двете заедно; някои дори бяха вдигнали повечко шум в медийното пространство. Името Тиъдър Макей не говореше абсолютно нищо на охранителя.
– Не може ли поне да го заведем до стаята му? – попита Макманъс, очевидно раздразнен. Беше първата му реплика. Роджър, който продължаваше да е залепен за количката, се обърна и му хвърли неодобрителен поглед.
– Пациент е на доктор Хил – ограничи се в обясненията си Роджър.
– Това ще трябва да остане тук – каза охранителят, сочейки към подковата, която Тед стискаше с две ръце.
– Добре, ще видим.
2
Маркъс Грант, директор на отделение „C“, беше на петдесет и със сериозен потенциал един ден да бъде повишен в генерален директор; затова работеше неуморно ден и нощ. Беше ерген, нямаше деца (и всичко сочеше, че нямаше и да има), точно затова заемането на най-високия пост в „Лавендер Мемориал“, за съжаление, се беше превърнало в едничкото му житейско въжделение. Не се беше отрекъл категорично от възможността да срещне някоя жена, която да си струва и за която да се ожени, само че, защо да се лъже, това все повече и повече се отдалечаваше от него. Имаше дни, в които предпочиташе да се примири, да влее енергията си в ежедневните дейности… но в други усещаше безмерна празнота. Нещо се дънеше; дали той, или може би лош жребий от съдбата; а защо не и комбинация от двете. Беше поддържал продължителни връзки с грешните жени; костваше му доста да скъса с тях, когато проумееше, че нямат бъдеще. За пример бе достатъчна сегашната му връзка с Кармен, една година по-млада от него, разведена и с две деца на по двайсет и няколко години, които учеха в далечен университет. Кармен беше весела и огнена, с бохемски дух. Зрелостта, празното гнездо, къщата с погасена ипотека и невзискателната професия на фризьорка, всичко това плюс някой и друг фактор, я бяха изградили като пълноценна жена, способна да се наслаждава на всеки миг и да експериментира. Но влечението на Маркъс към нея не се простираше по-далече от секса и броени моменти на развлечение. Нямаше я дълбоката връзка; Кармен беше повърхностна, нямаше амбиции, а най-лошото – не разбираше колко важна роля играеше работата в живота на Маркъс. Работиш прекалено, скъпи, трябва да правиш като мен в салона, научила съм се да си разпределям времето и дори ми е в излишък. Маркъс беше минавал през същото и преди – връзка без бъдеще. Още веднъж. Винаги настъпва момент, в който човек просто го разбира. И с Кармен Маркъс го разбираше.
– Може ли да вляза? – попита Лора Хил, подавайки се през вратата.
Маркъс беше погълнат от личните си проблеми и лицето му се озари.
– Каква приятна изненада! Влизай.
Маркъс се изправи и заобиколи бюрото. Възнамеряваше да поздрави Лора с целувка по бузата, но тя се промъкна по такъв начин, че единственото, което му оставаше да направи, беше да ѝ дръпне стола, за да седне. Не се получи неудобно – Маркъс по принцип беше кавалер, но това беше ясен знак от нейна страна.
– Обядва ли вече? – попита Лора.
Маркъс тъкмо се канеше да седне отново на мястото си.
– Все още не – отвърна обнадеждено. – Искаш ли да идем да хапнем някъде?
– Не. Не мисля да обядвам. Попитах те, защото това, за което идвам, не може да чака.
Маркъс се съгласи, вътрешно сломен. Така ставаше винаги с Лора. Размахваше му морковчето и на секундата го прибираше; имаше умението да го прави и сто пъти един след друг и при всичките Маркъс се хващаше в капана. Или може би беше той, който си представяше непрекъснато моркови.
Напоследък напрежението помежду им беше ескалирало с една идея. Интересът на Маркъс към Лора не можеше да се прикрие, независимо че никога не го беше заявявал директно. Тя не показваше подобни чувства. Когато романсът му с Кармен взе да затихва, Маркъс деликатно започна да се доближава до лекарката и да подхвърля коментари колко зле се развиваха нещата с нея и тем подобни и един хубав ден Лора започна да му подава (морковчета) сигнали – една усмивка, докосване с ханша, ръка на гърба, задържала се по-дълго от очакваното… На два-три пъти той се опита да премине на следващо стъпало, предлагайки ѝ да излязат на вечеря или да се видят извън болницата, но тя все отказваше, макар и без да го отрязва категорично. Маркъс стигна до заключението, че тези настроения на Лора се дължаха на вътрешното ѝ желание да забрави веднъж завинаги бившия си мъж. Клин клин избива. Маркъс не желаеше да се превръща в утешителна награда, но като че се убеждаваше, че влудяващото и объркващо кокетиране беше само нейният начин да му каже да я почака.