– Не знам какво да ти кажа. С вързани ръце съм.
Лора стана за втори път. Подпря се върху бюрото от страната на Маркъс. От този ъгъл можеше да вижда както обстановката навън, така и него.
– Ще ти кажа какво ще направим – подхвана решително. – Предай ми формуляра за прием с подписа ти, аз ще го попълня и лично ще го занеса в отделение „C“. Ако някой разбере, ще кажа, че съм го откраднала от офиса ти.
Маркъс остана поразен.
– Защо ще правиш подобно нещо?
– Знаеш каква съм в работата си, Маркъс. Не ме е грижа за бюрокрацията или да правя кариера в тази долнопробна клиника. За мен от значение са пациентите. И още по-конкретно този. Ако не го вкарам още днес в отделение „C“, ще хвърля на вятъра всичко, което постигнах с него, а няма да го допусна.
– Ще ми е нужна информация за този мъж, ако ще става част от отделението ми.
– Ще ти я дам. Дай ми няколко часа и ще ти кажа всичко, което те вълнува.
– Кога ще говориш със Сара?
– В първия удобен момент. Къде са документите за прием?
Излязоха заедно от кабинета. Секретарката на Маркъс беше излязла в обедна почивка и това беше в техен плюс.
– Заповядай – каза той, като ѝ подаде документа, който измъкна от един от шкафовете. – Вече видя откъде го извадих.
Тя потвърди. Остави листа върху масата.
– Искам да го подпишеш, Маркъс.
– Моля?! Току-що ми каза, че ще подправиш подписа.
– Не. Това ще кажа по-късно, като приложа документа. Сега ми трябва, за да не ни заподозрат там долу. Аз не мога дори да започна подписа ти. Направи го подобен на истинския и с това ще мине.
Маркъс отново беше паднал в капана ѝ.
– Евентуално вещо лице би могло…
– Маркъс, казах ти – ще заявя, че съм го фалшифицирала! Защо трябва да разтягаш толкова нещата? Моля те за услуга, моят задник ще бъде в опасност, аз си рискувам кожата с всичко това. Казах ти, че ще ти предоставя подробности по-късно, ако желаеш, и че ще кажа, че съм откраднала документа. Толкова гледаш да не оплескаш работата си, че си се превърнал в бюрократ.
Ауч!
– Ще подпиша. – Маркъс грабна една химикалка от бюрото на секретарката си.
Подаде ѝ документа с вече положения подпис.
– Знаех, че мога да разчитам на теб – каза Лора, пускайки една усмивка. Доближи го така, че лицата им се оказаха на по-малко от двайсет сантиметра. Да го целува ли тръгна? Зениците ѝ заиграха като луди в разучаване на лицето му.
Не го целуна.
3
Лора Хил връчи формуляра на охраната, почти без да забавя ход. Мъжът понечи да ѝ каже, че трябва първо да го занесе в офиса на администрацията, но преди да довърши, тя вече му отвръщаше, че щяла да се занимае с това по-късно и че най-важното в този момент било да отведе пациента в стаята му. Пазачът не каза нищо повече.
Лора, Роджър и болногледачът Макманъс се насочиха към стаите, като за целта трябваше да преминат през още две контролни проверки за сигурност и общата зала, където няколко пациенти ги изгледаха с интерес. Там се видяха с Робърт Скот, завеждащия отделение „C“, с когото Роджър поддържаше приятелски отношения. Посрещна ги по протокол и без да ги бави, ги информира, че стаята вече е подготвена. Беше в течение на всичко и не смяташе да задава въпроси. Що се отнасяше до него, ако доктор Хил и директорът Грант се бяха разбрали да загърбят някои правила, той нямаше да се меси.
Стаите бяха модерни, с една изцяло остъклена стена. Отварянето на вратата можеше да става дистанционно или с кодова комбинация. Тед прокара картата си за достъп през улея на терминала, набра кода и вратата поддаде с леко и кухо щракване. Лора избута количката навътре; Роджър и Макманъс хванаха Тед под мишниците и го сложиха да седне на леглото. Подковата падна от скута му и издрънча по керамичния под. Лора се наведе, взе я и след миг размисъл я върна в ръцете на Тед. Ефектът от успокоителното започваше да намалява и така той успя да накара пръстите си да се свият и да се вкопчат в единия край на металния предмет.
– Оставете ме за момент насаме с него.
Двамата мъже се спогледаха с безпокойство, след което се съгласиха. Тед беше закопчан с белезници на краката и на ръцете и едва успяваше да помръдне пръстите си.
Роджър и Макманъс се спряха със Скот в коридора. Последният гледаше упорито към стаята. Ако нещо се случеше на докторката, щеше да легне на неговите плещи, да бъде негова отговорност, а истината беше, че не знаеше нищо за онзи тип, можеше и да се преструва, и да се опита да удуши жената при най-малката възможност. Имаше пациенти в отделението, способни да извършат това, и много повече, ако им се удадеше минимална възможност.
От другата страна на стъклото, Лора се приближи до Тед.