Тед остана сам и притихна. Може би да крещи и да блъска по стъклото като някой обладан от демон беше точната им цел. Седна на леглото и потърси подковата измежду омотаните чаршафи. Остана да чака цяла вечност, с препълнен мехур и потиснато желание да вика.
Един санитар се появи, когато Тед вече се беше проснал на леглото.
– Добър ден.
Тед се надигна.
– Кой си ти?
– Казвам се Алекс Макманъс. Аз отговарям за престоя ти в отделение „C“. Сега искам да ми отговориш на един въпрос, Тед, ще са ти необходими ли тези?
Санитарят вдигна един комплект белезници.
– Къде е доктор Хил?
– Тя ще дойде да поговорите по-късно, помоли ме да ти предам.
– Колко ще рече „по-късно“?
– Не знам.
Тед се приближи до стъклото. Заговори шепнешком.
– Нещо не е наред, Алекс. Нали Алекс каза, че ти е името? Не знам какво става. Дойдоха да ме вземат и ме довлякоха тук без съгласието ми. Жена ми и децата се връщат днес от пътуване. Трябва да изляза.
Макманъс приклекна и пусна на земята белезниците. Набра някакъв код на терминала на вратата и после използва ключ, който носеше на колана си. Прозвуча нечий глас от дъното на коридора и санитарят направи жест в същата посока. Вратата се отвори.
– Доктор Хил ще говори с теб днес, вероятно следобед.
– Трябва да стане по-рано… – подхвана Тед.
– Почакай – прекъсна го Макманъс. – Не поставяй под въпрос нищо от това, което ти кажа. Ще влошиш нещата и няма да ти помогне въобще. Сега ще идем до банята, а после ще те заведа при останалите. След няколко часа доктор Хил ще дойде да те види и ще ѝ зададеш колкото въпроси имаш. Не си губи времето с мен.
Тед кимна утвърдително.
Двамата вървяха заедно до другия край на коридора. Озоваха се пред заключена врата, която Макманъс отвори, обръщайки най-безцеремонно гръб на Тед. Стигнаха до общата зала. Там имаше изключен телевизор, няколко маси и мебелна гарнитура с книги и кутии с етикети. Също така няколко стайни растения и естествената светлина, която пробиваше през четирите големи прозореца, превръщаше помещението в доста приветливо пространство.
– Къде са се дянали всички? – попита Тед.
Макманъс го изгледа с интерес.
– Закусват.
Тед беше вперил поглед в една от библиотеките.
– Забравих си нещо в стаята – каза Тед внезапно с осезаемо притеснение.
– Не се тревожи, ще го намериш пак там, като се прибереш.
Тед си спомни думите на Майк Доусън за безпроблемното изчезване на вещите в „Лавендер“.
Отидоха при душовете. Посрещна ги мъж със зелена униформа и им подаде кърпа и чисти дрехи. Макманъс седна на една дървена пейка, от която да следи Тед иззад разделителната стена.
– Нужно ли е да ме следваш навсякъде?
Макманъс присви рамене.
Тед си свали дрехите мудно, сгъна ги безупречно и ги остави на друга дървена пейка до чистите. Отиде до един от душовете и отвори крана. Водата беше перфектна.
– С теб ли работи Роджър? – попита Тед, докато оставяше топлата вода да се лее върху лицето му.
– Да. Ще дойде по-късно вероятно.
– Дни наред ме шпионираше.
Макманъс не продума нищо. Тед започна да се сапунисва. Говореше, без да се обръща към санитаря.
– Не го знаеше, нали?
– Кое по-точно имаш предвид?
– Че ме е следял. Разкрих го на два пъти. Подозирам, че е ходил и до къщата ми.
Отново никакъв отговор.
– Чисто и просто това си плаче за жалба – продължи Тед. – Адвокатите ми ще останат очаровани. Познавам правата си и знам, че да ме докарате упоен посред нощ, ясно ги нарушавате. Ако съм се съгласил да изчакам доктор Хил, е, понеже искам да ми каже в лицето защо е направила всичко това. Нищо ли няма да ми кажеш?
– Не знам какво да ти кажа, човече. На мен само ми наредиха да те поема през първите часове тук, нищо повече. Нищо лично, така процедираме с всички пациенти.
– Аз не съм пациент.
– Добре. Правим го с всички, постъпили в отделението. Някои не се адаптират лесно към промяната. За новите лица тук светът е различен от този, който познават. Сега ще идем да закусиш и ще можеш да се запознаеш със съседите си по стаи.
В стената беше монтиран необичаен диспенсър за шампоан. Една полусфера, втъкната навътре в стената, трудна за разкачване или причиняване на травма. Тед я натисна и тънка ивица розов шампоан потече от долната страна.
– Вече имах удоволствието да се запозная с другаря ми отсреща – каза Тед, докато втриваше пяната в косата си.
– С кого?
– Доусън.
– Аха. Има повече от десет години, откакто е тук; ако си допаднал на Доусън, няма да имаш проблеми с останалите.
– Продължаваш да говориш, сякаш ще се застоявам тук.