Тед затвори кранчето. Отиде бързо до пейката и се загърна в хавлиената кърпа.
– Ти си сигурен, че ще ме оставят затворен тук, нали?
– Казах ти вече, нищо не знам за теб.
– Ясно.
Тед се облече мълчаливо. Когато свърши, седна на пейката. Макманъс стоеше на около шест метра, заел срещуположната на стената пейка.
– Готов ли си? – попита накрая санитарят.
– Какво ще правим с това? – посочи към мръсните дрехи.
Макманъс на свой ред му посочи един празен кош.
На излизане Тед помоли Макманъс да минат през стаята, за да си вземе подковата.
6
Когато влезе в общия салон, разговорите секнаха, появиха се физиономии на изненада, а също и на недоверие. Водещият на една развлекателна телевизионна програма единствен не обърна внимание на напрегнатата обстановка и продължи да задава шеговити въпроси от телевизора.
Робърт Скот, завеждащият отделение „C“, представи Тед на останалите пациенти. Каза им, че не желае проблеми, и си тръгна. Макманъс следеше за реда от съседната стая през прозорец с телена мрежа. Придружаваше го още един санитар.
В салона имаше три добре обособени групи – едната, събрана пред телевизора, впрочем и най-многобройната, и други две, настанени около масите, където се играеха шах и карти. Единственият отцепник беше Майк Доусън, който четеше книга, седнал на широкия перваз на прозореца. Когато мерна Тед, му помаха за поздрав, но веднага след това се потопи отново в четивото си и изгуби интерес към него. Тед закрачи към средата на салона, изкушен да се приближи към групата, играеща шах, но без да осъзнае дали беше уместно.
Когато останалите престанаха да обръщат внимание на новодошлия, глъчката отново се възцари. Тези, които играеха карти, разговаряха неуморно, докато гледащите телевизия надигаха глас внезапно, като отговаряха на въпроси или се включваха в някой спор. Тед се доближи до библиотеката и започна да разучава изданията, макар че изкусно фиксираше вниманието си върху двамата играчи на шах и групичката около тях. Стоеше на около три метра и успяваше да види дъската за няколко секунди. Партията беше едва в началото си и не напомняше на нито един изучаван дебют, което не го изненада. Докато се правеше, че чете заглавията на романите, разиграваше срещата в ума си. Спечелиха черните.
Един от картоиграчите, висок и боязлив мъж, беше сред първите, забелязали прехласването на Тед по библиотеката. Посочи към него с треперещ пръст и партньорите му по маса се обърнаха и го зяпнаха, разучиха го за няколко минути, докато се смееха и подиграваха, а после се върнаха към заниманието си.
Около двайсет минути по-късно дребният човечец, който Тед беше съзрял от стаята си, на име Лестър, дойде от двора със свой приятел. Не носеше белезници и щом забеляза, че Тед беше в залата, полудя.
– Той ми открадна телефона! – развика се с все сила.
Когато Тед се обърна, Лестър пресичаше салона като светкавица, Майк Доусън скочи от перваза, за да пресече пътя му, санитарите бяха хвърлени в смут в съседната стаичка. Някои от присъстващите избухнаха в смях и разпалиха неминуемия екшън. Лестър повтори нееднократно обвинението си, като действаше неконтролируемо, но без да пристъпва напред. Майк беше застанал пред него и това беше достатъчно, за да го удържи.
– Нищо не са ти откраднали, Лестър – каза кротко Майк. – Върви навън.
– Ще го убия! Държи телефона ми! – Темето на Лестър почервеня, вените на врата му затанцуваха, размахваше ръце и движеше крака като боксьор.
Санитарят, който придружаваше Макманъс, се обърна, за да излезе от стаичката, и се появи с уморен вид. Направи знак с ръце и накара всички да замълчат. Беше огромен мъж с осанка на викинг, способен да удържи Лестър само с една ръка, без значение до каква степен беше ескалирала лудостта на дребничкия мъж. Но всъщност Доусън държеше контрола на положението.
– Успокой се – настоя.
– Дойде снощи през нощта – каза Лестър, подскачайки като животно в клетка, – видях го. Открадна ми телефона и сега нямам средство за комуникация.
Тед продължаваше да стои пред библиотеката, съсредоточен върху погледите, които тегнеха над него. Може би споменаването на думата „кражба“ несъзнателно го подтикна да пъхне ръка в джоба си и да опипа подковата. Лестър го забеляза и избухна.
– Там го държи, в джоба! Претърсете го!
Санитарят отказваше, клатейки глава. Майк направи крачка към Лестър, хокайки го, забил пръст в гърдите му.
– Никой не държи телефона ти – каза му строго. – А сега ме остави да си чета, ако не искаш проблеми.
Сплашването даде резултат. Лестър продължаваше да се движи, но този път от нерви. Гласът му заглъхна.