Снимката от дълго време висеше закачена там. Тед остана да се взира в нея, забравяйки основния повод да отиде в кухнята. Хвана единия край на снимката и я дръпна. Почти долавяше смеха на Холи и непосредствено след това плача ѝ, пресечен от раздиращи викове на вратата на кабинета… Как можеше да ѝ причини такова нещо?
Отвори едно от чекмеджетата и остави снимката при някакви неизвестни за него инструменти.
В хладилника бяха останали две бири. Хвана ги с едната ръка и затвори вратата с крак. Подпря се за момент на плота. Линч все още стоеше в хола и поканата да пийнат беше възникнала спонтанно, макар и да беше съжалил вече. Тед имаше нужда да остане за малко сам, защото след като странният посетител му беше доверил плана си, истината бе, че беше усетил необяснимо мравучкане по тялото си. Не беше поддръжник на личното раздаване на правосъдие – не и в истинския смисъл на думата, макар и да вярваше, че светът би функционирал много по-добре без паразити като Блейн. Не го теглеше към убийството на човек, даже не подкрепяше смъртното наказание или поне това отвръщаше, когато го питаха. Понякога на стрелбището, докато картонената мишена се местеше и той се опитваше да уцели право в десетката, си представяше как очиства някой от лошите, извършил жестокост или омразен акт. Тед одобри идеята. Линч можеше и да не е търговец в истинския смисъл на думата, но определено беше натиснал правилния бутон, за да накара Тед да се замисли сериозно над предложението.
Продължаваше да гледа втренчено магнита във форма на ябълка. Сега, когато беше махнал снимката на Холи, можеше да мисли трезво. Идеите на Линч звучаха примамливо, издаваха нещо дълбоко, решително, увереността, че ако Тед убиеше един от лошите, тогава Холи и децата щяха да гледат на него като на съдник, а не като на страхливец.
Когато се връщаше към хола, го обзе нездравата мисъл, че няма да завари никого. Че Линч ще си е тръгнал или в по-лошия случай срещата между двамата ще се окаже плод на фантазиите му.
Но той беше още там с двете картонени папки пред себе си. Стана, за да хване бутилката, която Тед му подаде, и му благодари с кимване. Отпи голяма глътка.
– Как научихте за това? – Тед отново седна.
– За самоубийството ли?
Тед потвърди.
– Организацията има своите методи, Тед. Не знам дали е разумно да ги споделям с вас.
– Мисля, че е най-малкото, което заслужавам, след като ме молиш да убия човек.
Линч се замисли.
– Това означава ли да разчитам, че приемате предложението ни?
– Не означава абсолютно нищо. Засега искам да ми кажеш как научихте.
– Намирам, че е справедливо. – Линч отпи още една глътка и остави шишето върху масата. – Имаме два начина за подбор на нашите хора. Първият ни осигурява повечето от тях, но се оказа най-малко ефективният. Грехота, без съмнение. Разполагаме с психолози, ангажирани с каузата ни, които ни известяват за потенциалните случаи; позволяваме си подобна волност, професионалистите и ние, като добре знаем, че отчасти се нарушава правото на поверителност на пациентите. Въпреки това не насилваме никога никого. Явяваме се в домовете им, както аз направих с вас, и представяме предложението си. Ако избраният не го приеме, изчезваме, без да оставим и следа. Във вашия случай трябва да си призная, влизането ми се получи по-непредвидено от обикновено. Помислих… сещате се, че съм дошъл прекалено късно.
– Следил ли си ме?
– Не точно. Когато отивам в къщата на някой избран, първо оглеждам собствеността. Въпреки че във вашия случай знаехме, че жена ви и децата ви са заминали, винаги може да изникне ненадейно някой роднина или приятел… или пък някое куче, което не си пада по посетители. Докато обикалях района, за да се уверя, че всичко е наред, видях през прозореца на кабинета какво се канехте да направите.
– Ясно. Значи наистина си ме следил.
– Съжалявам. Стараем се да се намесваме възможно най-малко.
– И кой е вторият начин за подбор?
– А, да. Вижте, Тед, има много хора благодарни на организацията, към която се чувстват задължени по някакъв начин. Много от експертите, за които ви споменах, също са част от нея. Но в най-общи линии става дума за…
– Хора, имащи връзка с жертвите. – Тед посочи папките.
Линч приличаше на човек, който се чувства по-комфортно при намеците, отколкото при директните изказвания. На лицето му се изписа за кратко гримаса на недоволство.