– Аз също не пушех – отбеляза Майк, докато палеше цигарата с позлатена запалка. Направи една дълбока дръпка. След това огледа цигарата между пръстите си, добавяйки със закодиран тон: – Понякога си мисля, че го правя единствено, за да се различавам от човека, който бях преди, навън.
Тед беше вперил поглед в запалката. Майк го забеляза и констатира:
– Колкото повече печелиш доверието ѝ, нещата ще се подобряват. Към днешна дата дните ми тук са доста спокойни. Нощите са, които ме мъчат.
– Защо си тук?
– Не са ли ти казали?
Тед отрече с глава.
Майк сведе поглед, видимо афектиран, преди още да е заговорил.
– Убих семейството на най-добрия си приятел.
Топката продължаваше да отскача в далечината.
– Бях много болен – продължи Майк. Сега седеше прегърбен, почти смален, облакътен на коленете си и с очи, вперени в земята. – Ако настане масово бягство и по някаква откачена причина ме пуснат да изляза от тук… ще откажа. – И с огорчение добави: – Дъщерята на приятеля ми оцеля… Да увисна на този бор, ще е нечестно към нея. Ще е прекалено лесно.
Тед запази мълчание.
– Знаеш ли… да си луд не променя много нещата – продължи Майк. – Не те освобождава от бремето ти, искам да кажа. Вместо да те пратят в затвора, те натикват на място като това. Но винаги една част от теб продължава да е отговорна; отговорна, че не е възпряла другата ти част. Защото едната част от теб го знае. Знае всичко.
Сега беше ред да си припомни Уендъл в стаичката на изоставената фабрика…
Има определена информация тук, в главата ти, която те злепоставя.
Майк направи логическа пауза и с поглед отправен към небето, очевидно измъкваше подробности от едно минало, което не му даваше мира. Докосна слепоочието си с един пръст и погледна към Тед с широко отворени и ужасяващи очи:
– Съзнанието е магическа кутия. Пълна с номера. Винаги ги измисля, за да те предупреди за нещо. А също и за да ти предложи път за бягство. Една врата…
Отворѝ вратата. Това е последният ти изход.
Тед мислеше за бора, който ги беше подслонил, и за тялото на Майк Доусън, увиснало на един клон, полюшващо се в ритъма на нежен бриз.
– Предполагам, че си прав.
Майк се усмихна. Отново придоби вежливо и разбиращо изражение.
– Може да стане както казваш и утре да те няма тук. Или пък ще си и пак ще седнем на същата пейка. Всички трябва да отворят тази врата рано или късно.
Майк Доусън се изправи на крака. Протегна ръце и изпъчи гърди; прешлените на гърба му изпукаха.
8 Легендарният кораб от сагата „Междузвездни войни“. – Б. пр.
7
Лора го очакваше в залата за оценка. Тед, който беше със закопчани ръце, изчака Макманъс да намери точния ключ, за да го пусне да влезе.
– Отключено е – каза един глас отвътре. Тед го разпозна на мига.
Върху лицето на Лора Хил беше изписана топла усмивка. До нея Роджър обаче беше като тотем на строгостта, а очите му, големи и студени, приличаха на две луни.
– Доктор Хил,… най-накрая – поздрави Тед.
– Можеш да продължаваш да ми казваш Лора.
– Лора, естествено. Благодаря за нощта, прекарана в „Хилтън“, много щедро от твоя страна.
Беше отведен от санитаря до масата, зад която седеше лекарката, но преди да седне, показа веригата, която държеше китките му вързани.
– Седни, Тед, моля те – каза Лора. Не каза нищо за белезниците.
Той проучи залата, в която в действителност нямаше много за гледане – депресиращи зеленикави плочки по стените, ламинираната маса, на която седяха, шест високи флуоресцентни лампи, които изтриваха всички сенки, и един прозорец с тъмно стъкло, вероятно прикриващ видеокамера. Именно в отразеното стъкло Тед видя Макманъс да прави знак с глава и да излиза.
– Как се чувстваш, Тед?
– Не, не, никакво как се чувстваш, Тед. Чувствам се като задник. Искам да знам какво търся тук. И държа да го узная сега.
Лора сведе поглед за кратко, понамести една затворена папка пред себе си и прочисти гърлото си. Вече нямаше следа от усмивката ѝ и изглеждаше истински разстроена. Носеше косата си вързана, както обикновено, бе с правоъгълните си очила и бяла престилка.
– Ще ти обясня начаса, но първо, повярвай ми, че ми е необходимо аз да науча някои неща. Двамата с Роджър само искаме да ти помогнем и…
– Много добре, много добре, спести си го. Какво искаш да ти отговоря?
Лора пое въздух.
– Вчера си казал на Роджър, че сме се канели да те затворим в „Лавендер Мемориал“, че вече си знаел всичко. Какво имаше предвид по-точно?
– Не мисля, че е нужно чак такова обяснение, не намирате ли? Имах предвид това. – Тед показа още веднъж ръцете си в белезници.