– Кой ти го каза?
– Какво значение има кой е бил? Нали е факт.
– Уендъл ли беше?
Тишина.
Тед си припомни разговора, който бяха провели с Уендъл в помещението с инструментите в изоставената фабрика.
Ще те затвори в „Лавендер Мемориал“ с най-лудите от лудите. Има властта да го стори, повярвай ми.
– Достатъчно, Лора, вече е твой ред да говориш.
Лора и Роджър си размениха поглед, който Тед не можа да дешифрира. Лекарката се съгласи и отвори папката пред себе си. Обърна я към него по същия начин, по който и Линч го беше направил в хола на дома му. С тази разлика, че този път нямаше криминално досие, а магнитен резонанс на мозъка. Веднага разпозна снимките, които Кармайкъл му беше показал в кабинета си, името му беше изписано в ъгъла на всяка от тях.
– Познати ли са ти?
– Разбира се. На тях се вижда туморът. – Тед посочи една определена, леко затъмнена част на фона на останалото.
– Ти нямаш тумор, Тед.
Защо ли не те изненадва?
Лекарката се обърна и посочи към затъмненото стъкло. Миг след това вратата на залата за оценка се отвори.
– Здравей, Тед.
Там стоеше Кармайкъл с ръце в джобовете и съкрушения вид на човек, натоварен със съобщаването на лоша новина.
Кармайкъл също е замесен в това.
– Опасявам се, че казаното от доктор Хил е вярно – заяви той, все още застанал на прага.
Приближи се бавно, заобиколи масата и седна. Сега събеседниците му станаха трима.
– Помолих Кармайкъл да дойде в „Лавендер“, за да ти го съобщи лично – уточни Лора.
Мъжът кимна тежко.
– Никога не е имало петно – обясни спокойно Кармайкъл. – Когато дойде първото изследване, ти казах, че мозъкът ти е напълно здрав и болките в главата са от друг произход, че щяхме да го открием заедно, както сме правили с всяка болка през годините. Ти се разстрои и едва като чу, че ще повторим изследването, за да сме сигурни, се успокои. Сметнах, че така ще спечеля малко време, защото в мозъка ти нямаше и следа от тумор, а знаех, че резултатите ще се потвърдят.
Тед ги наблюдаваше, без да трепне.
– Нищо ли не помниш от това? – намеси се Лора.
– Подменили сте резултатите. Как да съм сигурен, че тези снимки са на моята глава?
– Съжалявам – извини се Кармайкъл.
– И какво означават тези болки, всички тези обърквания? – За първи път в Тед се прокрадваха признаци на отчаяние. – Туморът може да е малък или да е разположен в зона, недостъпна за сензора на резонанса. Чел съм по въпроса, не се опитвайте да ме баламосвате.
– Ще продължим да напредваме с лечението, за да ти помогна да…
– Да ми помогнеш! Нищо не разбираш, Лора. Това, че дойдох на последните сеанси, беше цяло чудо. Ако всичко беше станало по план, в този момент щях да съм в кабинета вкъщи с куршум в главата. – Тед се засмя. – Това е смешно. Ако не беше гаднярът Линч, да съм го свършил вече.
Сви пръсти във формата на пистолет и ги допря до слепоочието си. Изимитира шум от изстрел.
Лекарите се спогледаха.
– Какво става? – изгуби търпение Тед. – Престанете да ме третирате като луд!
Скочи сякаш изтласкан от пружина, столът се изтъркаля шумно назад. Никой в залата не се смути. Наблюдаваха го, докато правеше кръгчета.
– Не мога да повярвам – говореше Тед на себе си. Разхождаше се с ръце на корема и поглед, вперен в линолеума на пода.
– В теб ли е подковата? – попита Лора.
Тед замръзна намясто, опипа джоба на панталона си с настървение. Там почувства твърдата форма на подковата. Извади я от джоба, задържа я с пръсти, съзерцавайки я, като че държеше могъщ талисман.
– Помниш, че ми разказваше за нея, нали? – продължи лекарката. – За Милър, учителя ти по шах, за шампионата между Капабланка и Алехин в Буенос Айрес…
В един момент Роджър се беше приближил до Тед и го съпроводи до мястото му. Той, изглежда, не осъзнаваше нищо. Погледът му все още беше втренчен в подковата.
– Намерих я в къщата на Уендъл – каза Тед, възхитен и хипнотизиран от огънатото желязо.
– Тед, погледни ме.
Той повдигна глава.
– Правилата тук са стриктни и метален предмет, предизвикващ контузии като подковата, е напълно в разрез с тях. Но ще разреша да я задържиш. И когато се почувстваш объркан, искам да се концентрираш върху нея, да помислиш за Милър, за партиите шах, разбрахме ли се?
– За хубавите времена – смотолеви той.
– Именно – потвърди удовлетворено Лора. –За хубавите времена.
Не беше останала и следа от изблика на гняв. Тед отново заби поглед в земята, отмести го от подковата, която почиваше в скута му и която все още усещаше на допир.
– Заради Холи ли беше? Тя… имаше връзка с Линч, не беше с Уендъл, оказа се Линч. Видях снимките. Двамата седяха в един ресторант.