– Не мисли за това сега, Тед. Не знам причината, довела те до решението да се разделиш с живота си. Но ще я разберем.
Тед приличаше на наказано дете. Изражението му се промени, като че ли си спомни нещо. Погледна Лора и очите му се изпълниха с истински ужас.
– Холи и момичетата добре ли са?
– Добре са. В къщата на родителите ѝ са, във Флорида.
– Мислеха да се връщат в петък. Кой ден е днес?
Лора не отговори. Затвори папката, която все още беше отворена на масата. Доктор Кармайкъл се извини с думите, че има задачи, които трябва да изпълни, и му каза, че ще го навести пак, да бъде силен, и че е в добри ръце.
Ужасът още не се беше изпарил от погледа на Тед.
– Какви са всички тези спомени, Лора?
– Ще се заемем с тях, макар да се опасявам, че нямам всичките отговори. Не искам да те насилвам отсега. Важно е да осмислиш онова, което ти съобщих току-що. Ще се видим на същото място вдругиден и ще продължим да обсъждаме. Тогава ще бъдем само ти и аз като в старите времена.
Лора съчувствено се усмихна.
– Холи ли ме затвори тук? Не съм глупак, знам, че трябва да е дала съгласието си. Тя знае ли? Знае ли какво се канех да сторя в кабинета?
– Не го знае.
– Така е по-добре.
– Но разбираш, че се налага да останеш няколко дни тук, нали?
– Предполагам, че да.
Не, не го вярвай, но следвай играта ѝ. Всичко се случва в реда, в който Уендъл ти го представи. Той единствен беше откровен с теб… – единствен, който ти предостави доказателства.
– Ще прекараш нощта в стаята с максимална сигурност, но сутринта ще наредя да те настанят в нормална стая, където ще се чувстваш много по-удобно. Макманъс ми сподели, че сте сe сработили с Доусън, което е сериозно постижение. Обикновено подбира много внимателно.
– Не знам дали „сдушили“ е точната дума. Поговорихме си в градината. Каза ми за какво е тук и нищо повече.
– За един ден ти е казал повече, отколкото повечето тук са го чували да казва през живота си.
Тед сви рамене. Последното, което го интересуваше, бе да се сдушава с душевноболен убиец.
8
Беше следобед и от доста време разговорите в коридора на стаите с максимална сигурност бяха притихнали. Тед си почиваше във възтясното си легло, с ръце на тила и очи, впити в тавана. Беше го напуснало неистовото желание да си тръгне от „Лавендер“. Чудеше се дали Лора е била достатъчно искрена с него – вероятно не, но имаше куп съмнения за това. Наистина ли си беше самовнушил тумора в главата? Два фрагмента от действителността съжителстваха в мозъка му; в един от тях беше убил Уендъл, а в другия не само че не беше го направил, но и беше разговарял с него… в розовия замък! Несъмнено имаше проблеми, защо да отрича.
Но не забравяй за Блейн. Дебнеше го, скрит в дома му. Разкри те, но успя да го ликвидираш с едно стремглаво движение.
Трябваше да поспи, да асимилира нещата на спокойствие. Усещаше успокоителния натиск на подковата върху гърдите си. Затвори очи и беше готов да се отпусне в прегръдката на съня… но ги отвори изведнъж. Седна на ръба на леглото. Подковата отскочи от гърдите му и падна на пода, пораждайки серия от подрънквания на метал, които в покоя на отделението в зоната за максимална сигурност напомняха на бързото биене на камбана. Някой му се скара да млъкне от другия край на коридора. Тед се приближи до стъклото. От съседната стая на Доусън видя наблюдаващия го Лестър.
– Ама ти никога ли не спиш, Лестър? Върви си в леглото! – навика го строго за изненада на плешивкото. – Майк, буден ли си?
Още веднъж го накараха да млъкне.
– Ти млъкни, идиот! – извика към коридора, потънал в тъмнина.
В стаята на Майк се запали една лампичка, непосредствено до леглото му. Мъжът стана, не изглеждаше да е заспивал до момента.
– По-добре ще е да понижиш децибелите – предложи той.
Тед кимна в съгласие.
– Спеше ли?
Съседът му отрече с глава.
– Страдам от безсъние, така че отговорът е не. Какво има?
– Искам да те питам нещо.
– Питай.
– Шахматният комплект в общата зала… изглежда значително нов, по-конкретно сгъващата се дъска.
– Докараха го преди близо шест месеца, – отговори Майк, – преди няколко години беше друг, но не знам какво стана с него.
Шест месеца!
Това е било по-рано и от посещението му при Кармайкъл.
Тед остана с убеждението, че този шахматен комплект беше там заради него. Какво по-подходящо от шахматен комплект, за да го накарат да се почувства като у дома си? Погледна подковата, все още на пода.
– Доктор Хил ли го е донесла? – попита Тед.
– Нямам идея. Това ли искаше да знаеш? Подозирам, че е било от жизнена важност, щом не е могло да почака до сутринта.