Майк го гледаше, повдигнал високо едната вежда.
Тед се изправи, разтърсвайки глава.
– Уверявам те, че…
Майк го прекъсна с вдигане на ръка.
– Какво видя?
– Нищо.
– Какво видя?
Тед се замисли.
– Стори ми се, че видях опосум, но може и да е било само във въображението ми.
– За първи път ли го виждаш?
Въпросът хвана неподготвен Тед.
– Какво намекваш?
– Най-обикновен въпрос.
– Да – призна най-сетне Тед.
Майк докосна с ръка брадичката си, сетне я потърка.
– Опосум… – каза с тих тон.
– Какво става? И ти ли си го виждал? Преди, имам предвид.
– Не, но след обяда ще ми разкажеш всичко, свързано с този опосум.
Физиономията на почуда се изпари. Взе си книгата, която беше хвърлил на леглото, като излезе от банята, и се опъна да чете, без да обели дума повече.
9 Конкурс или форум, провеждан веднъж на две години. – Б. пр.
10
Тед грабна подноса за обяд с риба филе в грахов сос и избра най-отдалечената маса. Столовата на отделение „C“ не беше особено голяма и в никакъв случай не намери спокойствието, което търсеше. От съседната маса четирима пациенти го следяха с интерес и се опитаха да завържат разговор, който, изглежда, щеше да е приятелски. Той им каза, че няма желание да говори, и те го приеха. В действителност имаше нужда да помисли. Даваше си сметка, че беше приел престоя си в „Лавендер“ с привидна лекота и това малко го смущаваше, сякаш дълбоко в себе си беше наясно, че наистина се е нуждаел да бъде затворен. Но на практика не беше ли така? Умът му беше пъзел без сглобяване; беше опитал да си отнеме живота заради несъществуващ тумор… Дори възникваше вероятността да е убил двама души! Това ли беше причината да го затворят в отделение „C“? Нима беше убиец като Доусън? Твърде много въпроси, за да не отстъпи пред идеята да приеме затварянето си. Даже не му достигаха сили, за да поиска среща с Холи или с момичетата. Липсваха му, то се знае, най-вече Синди и Надин; мисълта за тях болеше най-много от всичко. Но какво да им каже? Какво да обясни на Холи? Ако не е имал тумор в главата, каква беше причината за поведението му?
Нахрани се мълчаливо, потънал в мислите си, с отнесен поглед, насочен към един от прозорците. Отново някой му каза нещо от масата в съседство, но той не му отвърна. Инцидентът в стаята го беше разстроил силно. Кога щеше да се свърши? Беше видял опосума вътре в кашона, без да го губи от поглед, докато Майк не започна да следи кутията на свой ред, но тогава вече го нямаше. Точно както се беше случило в къщата на Робишо, когато животното се беше скрило в гумата. Всеки път, когато видеше противното животно, вярваше, че е реално, за да се увери обаче по-късно, че просто го е сънувал или по-лошо – измислил. Какво се очакваше да си мисли сега? Опули очи. Сънуваше ли? Фокусира се върху пластмасовия нож, с който се хранеше, изгледа го концентриран като някой учен, всеки детайл, заоблената дръжка, назъбеното острие… Опря го в подноса и натисна силно. Ножът се огъна и се прекърши с тъп звук. Две-три подхилквания дойдоха от съседната маса. Тед изследва двете части на счупения нож, размърда ги с пръст… Докосваше ли реално тези пластмасови парчета?
Въздъхна. Погледна с примирение остатъците от филето, после и счупения нож.
Тъкмо ставаше, когато Лестър цъфна от нищото и се настани до него. Не изглеждаше толкова гневен както предишните пъти.
– Открих, че нямаш нищо общо с изчезването на телефона ми – каза помирително. – Намерих го.
– Пука ми на шапката.
Лестър имаше очи на Голам10, ококорени и лукави, и колкото повече се взираше в тях, толкова по-дълбоки изглеждаха. А ако забиеше парче от ножа в едно от тези гигантски очи?
– Чух те снощи да разговаряш с Доусън – продължи Лестър, – разпитваше го за шахматния комплект.
Тед тъкмо се надигаше от стола си. Отново седна и кимна утвърдително.
– Чух те от стаята си – повтори дребосъкът. – Питаше го кога са донесли шахматния комплект. И той ти каза, че е било преди шест месеца.
Точно така, това му беше казал и Кармайкъл. Възможно ли беше да го е излъгал?
– Това вярно ли е?
Лестър погали брадичката си. Правеше сметки наум.
– Да, вярно е. Но аз знам кой го донесе.
– Кой?
– Ами всъщност…
– Кой?
Тед сграбчи Лестър за яката на ризата и го задърпа към себе си. Някои пациенти се обърнаха. От една от масите се показа и главата на Робърт Скот, завеждащия персонала, който ги загледа, докато Тед не му направи знак, че разговорът е приятелски.
– Кой, Лестър? – попита пак Тед.
Човечецът навярно долови нещо в очите на Тед, защото нямаше и помен от изразената чувствителност от предния ден.