– Доктор Хил беше. Тя и тъмнокожият санитар се появиха един ден и я връчиха на Скот. Аз ги видях.
Тед го изгледа продължително.
– Не ти вярвам. Къде беше ти тогава?
– В коридора. Там си я предадоха, пред очите на всички. Добре де, не на всички, понеже бях само аз, но дори не ме забелязаха. Доктор Хил не се задържа много в тази част, а когато го прави, винаги я придружава този санитар, Роджър май се казваше. Даде кутията с шаха на Скот, само дето от началото не знаех, че това е кутия с шах; проследих го до общата зала и той я постави на рафта с другите игри.
– И това беше преди шест месеца?
Лестър пламенно потвърди с кимане и добави:
– Аз също го заподозрях.
– Кое?
– Чух останалото, което каза на Доусън снощи. Попита го как е възможно да са знаели шест месеца по-рано, че ще те водят тук.
– Това не ти влиза в работата.
– Как? Те знаят много неща. Имат микроскопични камери и микрофони.
Тед отрече с глава. Нямаше никакъв смисъл да продължава да говори с този лунатик. За втори път се засили да стане, но този път Лестър го стисна за ръката. Тед можеше да се отскубне лесно от сграбчилата го ръка, но като видя лицето на Лестър, сгърчено от отчаяние, му позволи да сподели:
– Мислиш ли, че са поставили микрофони в шахматните фигури?
– Не, Лестър, няма никакви микрофони в шахматните фигури.
Лицето на Лестър се изкриви и доби израз на недоумение и ужас.
– А ти откъде си толкова сигурен?
Нямаше смисъл да продължава да говори.
10 Създания от света на книжната фентъзи поредица „Колелото на времето“ от Робърт Джордан. – Б. пр.
11
Майк го чакаше на пейката под бора. Този път не четеше, нито пушеше; проследи Тед с поглед, докато седна до него.
– Проблеми с Лестър, а? Ако те подразни отново…
– Умея да се пазя сам – прекъсна го Тед. – И аз си пазя някои скрити козове в ръкава.
– Да, и това ми казаха.
Баскетболното игрище беше безлюдно. Под следобедното слънце ескизите върху платното в синьо приличаха на локви вода. Майк посочи към един ринг, където възтежичък пациент обикаляше около стоманен пилон.
– Това там е Еспозито. Той също ги е видял.
За миг Тед нямаше ни най-малка идея за какво говореше другарят му по стая. Огледа се във всички посоки, мислейки, че се отнася до някого специално. Кои тях?
– Животните – каза Майк тържествено, с очи, отправени към Еспозито, който продължаваше да се върти около стълба, сега на пълни обороти. Изражението му пресъздаваше едно към едно това на Тимъти Робишо, начело на онази свръхзвукова въртележка.
– Кое животно си видял? – попита Майк.
– Казах ти вече – един опосум. Но сигурно е било насън, метнах се на леглото и за момент затворих очи, и…
– И двамата знаем, че не е било сън, Тед. Сигурен ли си, че става дума за опосум?
– Или много подобно на него. Ти видя ли го?
– Опосума – не. Виждал съм плъх и омар. Нашият приятел Еспозито, както се върти като пумпал, е виждал, ама от големите – хиена и рис. Едни типове тук преди бяха видели и повече от тях, но никой – опосум.
Майк все още зяпаше баскетболното игрище, като че решаваше непосилна задача.
– Майк, ти си наясно, че тези животни не съществуват, нали?
– Не ме гледай така. Знам, че животните са тук. – Докосна си главата. – Но това не означава, че не съществуват.
Тед цъкна с език. Понечи да стане и да си тръгне, но Майк опря леко ръка на коляното му.
– Почакай.
– Искам да забравя за този скапан опосум, Майк, честно. Имам нужда да подредя мислите си. Вчера говорих с доктор Хил и всичко става все по-объркано. Последното, което ми е нужно, е да вкарвам още объркване.
– Разбирам. Нека ти кажа нещо. Доктор Макмилс е генерален директор на болницата, а тя следи случая ми от началото му. Няколко години след като постъпих, ѝ разказах за животните. Тя се засмя и от време на време ги обсъждахме, но никога не ме пита настоятелно. Фантастична жена, която е лекувала много пациенти, преди да се издигне до директорка и съм сигурен в едно – тя знае, че животните са истински. Аз от две-три години не съм ги виждал.
– Кога точно започна да ги виждаш…? Когато ги…
– Когато убих…? Да.
А ти, Тед, кого уби? Уендъл? Блейн? Или и двамата?
– Омарът започна да ми се явява почти непрекъснато – поясни Майк. – Беше много по-голям от нормалните и по-настъпателен, защото ме предизвикваше в непосредствена близост. Имах особеното усещане, че можеше да ми скочи изневиделица и да ме напъха в устата си – дори самата мисъл ме отвращаваше. В началото не обърнах внимание, но много след това се усетих, че омарът се появяваше всеки път когато тръгвах да се отклонявам от моя път. Беше някак като… пазител. Плъхът от своя страна също, но беше по-страховит.