Майк се спря. Беше невъзможно това да е някакъв етюд.
– Жената я намушкаха – завърши Тед.
Майк потвърди с кимане.
– Спомените ми от онези дни никога не са били избистрени и няма да отрека, че има реална възможност аз да съм я убил… Но нещо ми казва, че не съм. Не нея.
– Искаш да кажеш, че станалото с омара у вас…
Фразата увисна във въздуха. Отново се сети за Холи, за това как стоеше неподвижно в градината с отхапан крак.
– Преди малко ме попита кое може да е по-лошо от загубата на разсъдъка – каза Майк – и ето ти отговора. Когато изгубиш ума си, всичко е тук, в главата ти… Но когато си в кръга, където двата свята съжителстват…
Тед се замисли за миг.
– Искаш да кажеш, че ако сънувам, че на жена ми ѝ липсва един крак, тогава на нея, като на магия…
– Казано така, знам, че звучи глупаво. Но те съветвам, видиш ли пак опосума, отдалечи се от него. Както ти казах и по-рано, животните се зареждат от кръга, от границата между двата свята.
Запазиха тишина за известно време. В някакъв момент Еспозито си беше тръгнал и Лестър, Лоло, Скеч, заедно с още няколко души бяха заели местата си.
– Още като те видях, знаех, че и ти ги виждаш – каза Майк по-скоро на себе си, отколкото на Тед. – Беше някак особено.
12
Лора го очакваше в залата за оценка. Пред нея имаше бележник и лаптоп.
– Нужно ли е да останат? – попита Тед, показвайки белезниците си. Тъкмо влизаше.
– Опасявам се, че да.
Тед се отпусна тежко на стола. Макманъс, който го беше съпроводил от стаята, се изниза безшумно.
– Помисли ли върху това, което говорихме, Тед? Убеди ли се, че този тумор не съществува? Бъди откровен с мен.
– Не съм мислил много върху тумора.
Лора свали очилата си, потърка носа си, сякаш опитваше да се отърве от някакво натрапчиво усещане.
– Макманъс ми сподели, че си се спогодил доста добре с някои от пациентите.
Тед запази мълчание.
– Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Тед?
– Като стана въпрос, да… Има един шахматен комплект в общото помещение. Ти ли си го донесла?
Усмихнатите устни на Лора трепнаха. Истината проблясна в очите ѝ само за момент.
– Помислих, че ще ти помогне, за да се чувстваш пò намясто – призна. – Може би ще поиграеш с някое от момчетата.
Тед поклати глава. За момент задържа погледа си, забит в тавана.
– Донесла си го преди шест месеца – изрече спокойно.
Лора зяпна.
– Не отричай. Знам, че е така. Сега искам да разбера, откъде знаеше преди шест месеца, че ще се озова тук.
– Успокой се, Тед.
– Спокоен съм, даже много спокоен. Само ми отговори защо донесе този шах още преди да ме познаваш. Кармайкъл ли беше? Той ли ти каза? Всичко това част от плана му ли е? Кажи ми истината най-накрая, мамка му!
Лора се наведе към масата в търсене на цялата близост, която положението позволяваше… и погледът ѝ издаде всичко. Той се втрещи.
– Ти и аз се познаваме от шест месеца – каза нежно Лора. – Приет си в тази клиника оттогава.
Тед я изгледа на свой ред, в напразно очакване на издайнически жест. Не го откри. Стана, като отстъпи назад с няколко дълги крачки с окованите си крака.
– Знам, че има много за осмисляне, но за това щях да ти говоря днес.
– Дойдох преди три дни – настоя Тед.
– Приближи се. Седни. Позволи ми да ти покажа нещо, затова донесох и компютъра. – Лора отвори лаптопа и изчака да зареди след спящия режим. Отново намести очилата си и затърси една папка по бюрото. В този промеждутък Тед се върна на мястото си и зачака. Единственият начин да укроти безпокойството си беше да извади подковата от джоба си и да я стисне здраво в скута си.
– Днес е четвъртък, 18 април 2013 година – каза Лора, без да отлепя поглед от монитора и без да го обръща към Тед. – Ти постъпи тук на 20 септември миналата година. Само че не в това отделение, а в „B“, където съм директор. Поех случая ти лично.
Завъртя компютъра, за да гледат и двамата. Ставаше дума за видео, снето от охранителна камера в ъгъла на подобна на тази стая, в която Тед беше изолиран, само че не беше със стъклена стена. Виждаше се Тед, седящ на леглото, с оковани ръце и крака, клатещ се ритмично напред-назад, жестикулирайки безцелно и кимайки от време на време в знак на съгласие. Носеше синя риза и син панталон. В едно каре в ъгъла на монитора фигурираше датата. Можеше и да е подправена, но защо Тед не помнеше нищо от това?