Реакцията на отегчение се изпари, щом видя, че беше Лора.
– Каква изненада!
– Здравей, Маркъс.
Кратко мълчание накара Маркъс да се притесни.
– Проблем в „Лавендер“?
– Не. Исках… Имаш ли някакви планове за момента?
– Абсолютно никакви.
– Искаш ли да обядваме заедно?
Маркъс реши да изчака малко, за да потисне бликащия ентусиазъм.
– Разбира се.
– Искам да обсъдим някои въпроси по случая на Тед Макей, а после ще те помоля да ме придружиш на една малка обиколка.
– Разчитай на това. Заинтригува ме.
– По-добре, така няма да пропуснеш срещата.
Среща.
– Да те взема след час?
– Идеално.
Когато затвори, Маркъс остана да зяпа в квадратното бяло поле цели десет минути.
14
Маркъс шофираше, налегнат от водовъртеж от мисли. Дали не беше разчел грешно смисъла на обаждането на Лора? Не искаше да сбърка още веднъж. Без съмнение Лора знаеше какво чувстваше той към нея, и дори чувството да не беше взаимно или да не е било възвращаемо, истината е, че нещата бяха приели друг обрат в последно време. Сега и двамата бяха необвързани.
Покани те на обяд! Използва думата „среща“!
– Но пък го каза иронично – отговори си сам, докато се оглеждаше в страничното огледало. – Знаеш го, нали?
Знае, че я харесваш… Ако ти звъни по телефона, то е понеже ти не си се доближавал до нея напоследък. Нима не ти показа категорично, че бракът ѝ е приключил веднъж завинаги?
Беше точно така.
Пристигна у тях преди обяд. Лора не го покани да влезе, каза му, че ще е по-добре да побързат, че трябва да бъдат на едно място в два часа, затова по-добре да хапнат по най-бързия начин. Целуна го по бузата и отиде до колата, оставяйки го на вратата, а той се зарадва, че не беше купил букет цветя или не беше подготвил някакъв глупав жест от този тип. Даже и облеклото му – панталон от бял кашмир, небесносиня ленена риза и неподражаемото бомбе – стоеше изключително официално на фона на нейните дънки и карирана риза. Лора беше прибрала косата си на конска опашка и беше с по-малко грим от обикновено.
Не искаше ли някакъв знак? Ето ти го. Това не носи никаква романтична нотка, приятел, иска само да те занимава с Макей и да я придружиш бог знае къде.
Обядваха в „При Романели“, място с градина и гледка към река Чарлс, в посока Нютънвил. Лора още не му беше издала какво ще търсят в Нютънвил и той не я попита. Поръчаха салата с риба тон. Всъщност Лора го направи първа, а Маркъс я последва, съжалявайки за пуканките, които беше оставил вкъщи и припомняйки си нуждата от отслабване с десетте кила, натрупани през последните две години.
Разбира се, че ако свалиш десетте кила, тя ще падне сама в краката ти.
Понякога се чувстваше глупаво при мисълта, че има някакъв шанс с нея. И не бяха само десетте кила или пък дванайсетте години разлика; Лора излъчваше нещо специално, присъствието ѝ никога не оставаше незабележимо – Маркъс го забелязваше ежедневно в болницата, където лекарката предизвикваше въздишки. Защо ще се вглежда в него?
– Така значи, при Макей има прогрес? – попита Маркъс. Беше опитал да подеме разговор на разни теми по пътя към „При Романели“, но не беше потръгнало. Лора искаше да му говори за случая, който я беше обсебил.
– Да! Имам толкова неща да ти разказвам. Почти сигурна съм, че е излязъл от циклите. Въпрос на време е да започне да си спомня, сигурна съм.
– Пусна ли му клипчето от офиса на…?
На Маркъс му избяга името.
– На Линч? Не още. Не е моментът. Пуснах му видеaта от стаята му в „Лавендер“, също и от някои наши сеанси. Беше трудно и кълна се, за миг реших, че ще се върнем в изходната точка. Но не, изглежда, го е асимилирал почти напълно.
– Радвам се. Яж, Лора, не си пипнала салатата.
Тя го погледна така, сякаш не знаеше, че храната беше там. Бодна едно парченце риба и го поднесе бавно към устата си.
– Не се сърди на това, което ще ти кажа, Лора, но ми се струва, че се ангажираш прекалено с този случай.
Тя се засмя и присви рамене.
– Знаех, че ще кажеш това – каза небрежно. – Мислех си, че мога да напиша книга.
Маркъс направи гримаса на недоверие.
– Наистина?
Лора стана сериозна. Погледна наоколо и леко се наведе напред.
– Искаш ли да ти призная нещо?
Маркъс се напрегна.
Почва се.
– Причината да не те поканя вкъщи не беше, че не разполагахме с достатъчно време. Искам да кажа, да, нямаме много, но можех да те поканя за малко, даже такова беше намерението ми. След разговора ни си казах, че трябва да подредя стаята, където бях разхвърляла всички страници от досието на Тед. Снимки, документи, изрезки от вестници. – Лора отново се засмя като пакостливо момиче. – Подредѝ всичко най-накрая, казвах си непрекъснато. И това правех, докато ти не позвъни на вратата. Нямах време дори да се наглася.