Маркъс остана в коридора заедно с шокирания Хауърд. Дожаля му за него, в крайна сметка Лора току-що го използва, за да посети къща, която нямаше никакво намерение да купува. Веднага се отъждестви с него.
– Съжалявам – каза му. И беше чистата истина.
– Ако нещо ви съмнява, можем да го преразгледаме, собствениците ще са склонни, сигурен съм.
Маркъс подпря ръка на рамото му.
– Съжалявам, че ви изгубихме времето. Наистина.
16
Беше първата нощ в стаята, която споделяше с Доусън, но този път другарят му не беше там, а в зоната за максимална сигурност на отделение „C“. Тед оцени самотата си. Изтегнат на леглото, изпиваше с очи сивите форми на тази непозната територия, особено двете бюра, по едно от всяка страна на прозореца. На неговото бюро се открояваше снимката на Холи и момичетата. Датираше отпреди три Коледи, от времето, когато бракът им още вървеше. Въпреки че лунното сияние му позволяваше само да различи рамката, Тед беше в състояние да си спомни всеки детайл от изображението и дори момента на заснемането ѝ. Всички се усмихваха, с изключение на Надин, която сочеше нейде встрани с лек ужас. Беше направена със самоснимачката, Тед беше настроил камерата и беше изтичал, за да заеме мястото си, но тогава Надин разкри, че котката на съседите, която имаше навика да ги навестява за някоя дажба на добра воля, бягаше с резен риба, приготвен от Холи за вечеря. Никой не го забеляза, само Надин, и изненаданото ѝ изражение при стремително измъкващия се Анан остана увековечено за поколенията. Оттогава Тед държеше снимката в кабинета си.
– И да вземеш да се озовеш тук – каза на снимката.
Продължаваше да изследва всичко с недоверие, неспособен да придаде значение на мястото, където се намираше. Но за разлика от предишните дни, в които беше изпитал пълна липса на принадлежност към мястото, сега чувстваше, че беше на правилното. Видеaта, показани му от Лора в залата за оценка, го засегнаха дълбоко, трябваше да признае. Беше попаднал в капана на собственото си съзнание; не можеше да се вини. Но сега се подобряваше, нали? Затова Лора му беше показала видеата…
Може би вече ти ги е показвала трийсет пъти.
– Не – отново се обърна към снимката. – Показа ми ги за първи път.
Трябваше да се закачи за нещо.
Да приеме, че е на правилното място, беше съществена крачка. И сега го усещаше. Усещаше, че се нуждае от „Лавендер“, ако искаше да продължи да напредва, да разбере защо съзнанието му беше породило тези алтернативни реалности.
Циклите.
Какво се криеше зад тях?
Мисълта, че дъщерите му не го бяха виждали от месеци, беше друга мисъл, с която беше трудно да свикне. Как е възможно да му хрумне идеята да си отнеме живота? Да ги остави… Не му го побираше умът. Сега го виждаше като бял ден.
– Каквото и да се е случило на татко – каза, навеждайки се леко, гледайки снимката втренчено, – той ще го надмогне и ще бъде добре заради вас.
Усмихна се.
Ала миг по-късно усмивката му се изпари яко дим. Скочи от леглото, ужасèн. Една клапа се отпуши… Изтича до вратата и излезе в коридора. Светлините бяха загасени и цареше изрядна тишина. Тед усети нуждата да извика по име Макманъс с цяло гърло, но тогава се сети, че Макманъс не беше на смяна през нощта. Стигна до дъното на коридора, където дежурният санитар гледаше телевизия. Тед не го беше виждал преди или поне така реши, но истината беше, че мъжът му се видя доста изплашен, като го видя. Грабна радиостанцията, която стоеше върху масата, и натисна бутона за говор.
– Не, не – успокои го Тед, показвайки дланите на ръцете си, – няма проблем. Само искам да говоря с доктор Хил. Важно е.
Санитарят отдалечи приемника от устата си, все така загледан с недоверие в Тед.
– Ще можеш да говориш с нея утре – каза, – сега върви да спиш.
– Но това не може да чака. Тя ми го каза. Каза ми, че ако имам нужда да поговорим, мога да ѝ звънна. Наистина така ми каза.
В очите на Тед се четеше смесица от настойчива молба и ужас, които санитарят рядко беше виждал през всичките години служба в „Лавендер Мемориал“.
17
В хола на Лора беше просто хаос – не беше преувеличила. Маркъс се изуми от разстланите доклади по килима, изрезките от вестници и за капак полуизпитата чаша кафе. Тя се усмихваше развеселена.
– Казах ти… Уолтър е при баща си. И когато Уолтър отива при баща си… – загреба с ръце, сякаш искаше да обхване хола.
– Но защо на пода?
Тя се засмя.
– Привички от детството. Със сестра ми деляхме една стая, имахме само едно бюро и тя го беше узурпирала, за да учи, а аз го правех на пода. Харесваше ми. В университета правех същото.