Маркъс пое въздух и направи физиономия.
– Страшен другар.
– Маркъс?
– Да?
– Радвам се, че дойде, наистина.
Лора сложи ръката си върху неговата. Маркъс я погледна, без да знае как да реагира.
Ако изобщо беше възникнал благодатен миг, за да се наклони повече и да я целуне, то той остана съвсем на заден план, прекъснат от неуместното позвъняване на телефона. Лора побърза да се обади и когато се върна, лицето ѝ беше приело съвсем друг вид. Разговорът с бившия веднага вкисваше настроението ѝ и Маркъс го знаеше. Дори не беше нужно да споменава, че е говорила с него.
– Уолтър ще се върне само след миг… – каза с досада, поклащайки глава.
Маркъс стана. Прие го като покана да се оттегли. Лора говореше по-скоро на себе си, отколкото на него.
– Нали се води негов баща, а не мога да го накарам да прекара със сина си един скапан пълен ден. Почти се налага да го умолявам. Днес щеше да го води на тренировка и после трябваше да прекарат следобеда в парка с братовчедите му. А сега ми звъни и ми сервира, че тъкмо му изникнал работен ангажимент. В неделя!
– Успокой се, Лора.
– Просто не разбирам. Наистина не разбирам. За един ден е. Какво може да е по-важно от сина му?
Маркъс беше на косъм да предложи да остане и да измисли някаква програма на малкия Уолтър, но си каза, че така ще насили късмета си. Опита се да успокои Лора, да я разсее с общи приказки, дори да я насочи към случая, но нищо не постигна.
– Понякога мисля, че го прави нарочно. Знае, че като показва незаинтересованост към Уолтър, ме вади от равновесие. Отлично го знае. Сякаш му се услажда, като ми звъни, за да ми съобщи как му се е появило нещо непредвидено… Кучият му син.
18
Уолтър беше умно и чувствително дете, в някои отношения затворено. През уикендите Лора му приготвяше ваната с вода и пяна, носеше му някоя от любимите играчки и сядаше отстрани, за да си поговорят. Гумените патета отпреди няколко години бяха отстъпили място на военните кораби, космическите совалки и героите от „Трансформърс“, а преди няколко месеца Уолтър ѝ беше заявил с абсолютна твърдост, че вече не можел да стои гол, че трябвало да е с бански в нейно присъствие. Лора му отговори със същата тържественост, че е съгласна.
Докато втриваше шампоана в косата му, внимавайки пяната да не му влиза в очите, Уолтър ѝ разказваше с ентусиазъм всичко, което са правили с баща му през изминалия ден. В разказите му всичките действия на Скот бяха като на един всемогъщ бог. Толкова жалко, че на тати му се появяваха такива непредвидени задачи и че трябва да ходи да работи. Лора стисна устни, докато го слушаше. Тонът на възхищение, с който Уолтър обрисуваше баща си, беше вълнуващ и тъжен едновременно; нямаше разлика дали го разочароваше, отменяше плановете им, не идваше на училищните му постановки, или просто не спазваше обещанията си. Уолтър винаги го разбираше. Лора беше поставила на Скот ребром тези въпроси веднъж завинаги. Но проявата на разбиране от страна на Уолтър към Скот беше защитата му като подсъдим при всяка от караниците им. „Виж сега, говорих с Уолт и той ме разбра прекрасно.“ Лора му отвръщаше, че фактът, че едно момче на девет години боготвори баща си и приема всичките му глупави извинения, не му дава правото да продължава да се държи като безотговорен идиот. Бяха минали по този път вече няколко пъти и нищо не се променяше. Скот поглеждаше небето с разтворени ръце и казваше нещо от сорта на: „Не ми излизай с тия психологически тъпотии… Детето е умно и разбира нещата“. Лора винаги завършваше разговорите си с него с една и съща мисъл: „Изяж се, ти се омъжи за него… Следващия път не се спирай на бунтаря моторист“.
Няма да има следващ път.
– Мамо, водата става студена.
– Значи e време да излизаш.
Уолтър отпуши тапата и двамата наблюдаваха изтичащата пяна. Лора пусна душа, за да може малкият да се изплакне. Когато беше готов, му облече хавлията, подсуши косата му и го загърна.
– Много се гордея с теб – рече тя.
– Защо?
Че не се оплакваш от бащата, който имаш.
– Заради всичко.
Час по-късно Уолтър вече спеше. Лора реши да последва съвета на Маркъс и да не мисли за Тед. Част от нея я увещаваше да прегледа видеaта, в които звездният ѝ пациент разказваше за нощната си визита в къщата на Блейн, но се принуди да го остави. Наля си чаша вино и взе една книга на Робин Кук от скромната си фикционална библиотека. Някой ѝ я беше подарил за рождения ден. Като отгърна първата страница, видя безупречния почерк на Маркъс – Главната героиня от тази книга много ми напомня на теб. Ще се убедиш… Вторачи се в посвещението за известно време. Не го беше чела преди, в това нямаше съмнение, значи, дори и не я беше прелиствала. Представи си Маркъс в момента на поднасянето ѝ или в дните на очакване след това на някаква реакция за книгата, за прословутата героиня и приликите между двете. От рождения ѝ ден бяха изминали… седем месеца. Поклати глава. Беше наясно, че Маркъс се държеше като един… По-добре беше да не го мисли.