Зачете се. Прочете първия параграф и се спря.
– Загоряла кокошка.
– Не съм загоряла кокошка – обърна се към чашата с виното.
По-полека де!
– Не.
Тъкмо успя да се потопи в четенето, когато телефонът ѝ започна да звъни. Инстинктивно погледна часовника – знаеше, че беше минало десет. Изтича до масата в кухнята и отговори светкавично. Беше позвъняване от болницата. Санитар от нощната смяна в отделение „C“ с досаден глас ѝ съобщи, че един от пациентите ѝ искал за говори с нея и че в досието му пишело, че…
– Да, да, дайте ми го, моля.
– Лора – измънка Тед. – Мъртви са, нали? Холи, Синди, Надин… са мъртви.
– Тед, какво е станало?
– Проумях го. Бях в стаята си и истината ме посече, дойде ми като нож. Те… мъртви са.
– Съпругата ти и дъщерите ти не са мъртви – каза уверено Лора. – Чуваш ли ме, Тед? Бих ли те излъгала за подобно нещо?
– Не знам.
– Никога не бих лъгала за подобно нещо.
– Но тогава…
– Те са добре.
Няколко секунди пълна тишина.
– Тед?
– Искам да ги видя.
– Може ли да поговорим за това утре?
– Не. Искам да ги видя.
– Тед, обещавам ти, че утре възможно най-рано ще говоря с Холи. Ще ѝ кажа, че си по-добре, че желаеш да ги видиш и ще видя какво ще ми отговори.
Отново тишина.
– Защо да не пожелае да ме види?
Лора съжали, че е изпила чашата вино. Между алкохола и съня не овладяваше ситуацията както ѝ се искаше.
– Тя иска да си добре, когато се видиш с момичетата – каза Лора. – През целия този период… Помниш видеата, които ти показах, нали?
– Да.
– Показваш подобрение. Трябва да бъдеш силен. Ще го обясня на Холи и ще видя какво ще ми каже, ще опитам да я убедя, че ще бъде добре за теб да се видиш с момичетата. Сигурна съм, че умират да те видят. Но разбираш колко е важно за тях ти да си добре…
Като не получи насрещен отговор, Лора настоя:
– Разбираш го, нали, Тед?
– Извинявай, че ти се обаждам в дома ти – отвърна той. – Но просто бях сигурен, че…
– Не го изричай. И не се тревожи. Утре ще говоря с Холи и после ти и аз ще преценим какво ни е казала, става ли?
– Благодаря, Лора.
Сбогуваха се. Лора постоя малко в кухнята замислена. Знаеше, че рано или късно ще се стигне до този момент.
19
Френският прозорец си стоеше непокътнат; този път не беше заменен от розовия замък. Като оставим настрана огромната водна маса, с която Тед вече беше свикнал, всичко блестеше както винаги. Даже кутията с шаха не беше до барбекюто. Тед си припомни как в последния си сън беше видял Холи да изниква от океана заедно с Роджър, да грабва кутията и да му мята злобен поглед, преди да се върне обратно в морските дълбини. Сега се спря пред прозореца както преди и протегна ръка, за да отвори френския прозорец. Направи го неуверено, с вътрешната нагласа, присъща на сънищата, че не може да премине този абсурден праг на хола на собствената си къща. Въпреки това плъзгащата се вратата поддаде без съпротива. Сензорът за движение освети покрития вход в задната му част, където Тед спря, за да го съзерцава. Океанът беше спокоен, нямаше вълни, нито се вдигаше познатият наситеносолен въздух, а напротив, преобладаваше мирисът на горска влага.
– Още ли не го разбираш?
Гласът го накара да подскочи. Завъртя се надясно. Покритият вход се разширяваше значително в тази посока. На сгъваем плажен стол седеше Роджър с бяла престилка и сияйна усмивка.
– Да разбера какво?
Санитарят отклони поглед към морето, към тъмната маса, преливаща в нощта. Не отговори.
– Да разбера какво? – повтори Тед.
Единственият отговор беше плавен замах с ръка, отцепващ морската необхватност.
Все още ли не го разбираш?
Светлината в покрития вход рязко угасна. Тед тъкмо щеше да размаха ръка, за да я запали пак, когато едно сиво петно в морето привлече вниманието му. Отначало реши, че е огромен кораб, но след като очите му привикнаха към тъмнината, го разгада. Това, което виждаше, не беше кораб или плавателен съд. Беше отсрещният бряг.
Още ли не го разбираш?
Затова нямаше вълни, нито морски бриз. Това не беше море, а езеро. Разсъждавайки, стигна до заключението, че огромният покрит вход в действителност беше кей. Кеят на всичко отгоре му се струваше познат, нямаше грешка. Намираше се в къщата на Уендъл. Приближи се до ръба на кея и погледна надолу. Там беше акостирал корабът, в който видя онзи мъж за първи път.