Когато обвиниха Блейн в убийство официално, много хора празнуваха и дори предлагаха да свидетелстват за неадекватното поведение на превърналия се в звезда свой съсед. Не един и двама дори съжаляваха, че Блейн беше избрал да убие жената в нейния, а не в своя дом, и така да можеха да го съсипят с неопровержими показания, които биха го тикнали зад решетките за няколко години. Никой не се съмняваше, че Блейн е убиецът на клетото момиче. Съседите отпразнуваха прибързано това, което смятаха за свършен факт – изправянето на Блейн пред съда и осъждането му като виновен за смъртта на Аманда Хърдман. Мечта, превърната в реалност.
Само че на прокурора му се наложи да го пусне. Алиби, солидно като скала, позволи това да се случи. Няколко свидетели видели нещастника в бар в часа на убийството и няколко охранителни камери доказваха невъзможността Блейн да е убиецът. Съседите му не бяха на същото мнение, естествено, не разбираха как копелето беше успяло да надхитри съдебната система – може би беше изпратил брата си близнак или нещо друго, но някак си беше измамил всички. Сега не само трябваше да воюват с един нещастен тип, но и с убиец. Мнозина обмисляха сериозно възможността да се преместят.
Тед прочете съсредоточено доклада, който Линч му беше предоставил, докато похапваше хамбургер, настанил се на изолирана маса в заведение за бързо хранене. Никой нямаше да страда за Едуард Блейн, мислеше си. Спокойно можеше да влезе през главния вход на къщата, без да се притеснява от чужди погледи; съседите нямаше да го издадат. Запомни всички необходими детайли, като например резервните ключове, които онзи криеше под изтривалката на входа. Кучето нямаше да му попречи.
Докато отхапваше от хамбургера, Тед скрои простичък план, на кока-кола и порция пържени картофки успя да се абстрахира от собствените си проблеми, което го изненада. Снимките на Аманда Хърдман и някои от непристойните факти от миналото и настоящето на Блейн спомогнаха Тед да усети истинско желание да го убие. Най-сетне разбра казаното от Линч за пробойните в системата. Някакво завръщане към живота се таеше във възможността да поправи тази грешка и Тед го чувстваше осезаемо.
Веднъж попаднал в дома на Блейн, се скри в гардероба на стаята за гости на долния етаж, удобно седнал между няколко кутии, които беше пренаредил. От долната страна на рафта, над главата му, имаше стикер на Бъз Лайтиър2, който блещукаше в тъмното. Представи си детето, което вероятно го е залепило там, за да се затвори и захласва по блясъка му, така както Тед в този момент. Изпита известна носталгия сега, когато добрият Бъз беше изоставен от собственика си и осъден да блещука в самота.
Блейн се прибра четири часа по-късно. Тед беше обиколил къщата, преди да се скрие, и можеше да отгатне всяко движение на Блейн. Мъжът дойде от гаража, говорейки по телефона – непринуден разговор, а после се изкъпа. Никак не бе изключено Блейн да реши да излезе вечерта, но Тед не се тревожеше – щеше да го почака. Чакаше от часове в гардероба и можеше да си остане там колкото е нужно. На моменти даже придремваше.
Преговори си плана, който би отегчил всеки продуцент от Холивуд. Никакви сблъсъци, нито призиви за отмъщение, още по-малко каквито и да е закани. Тед щеше да изчака Блейн да заспи в стаята си, да излезе от гардероба и да го ликвидира, преди онзи да е успял да се събуди. Имаше си и своята милозлива страна.
В девет и половина – Тед следеше без грешка за времето благодарение на мобилния си – Блейн се намираше в хола пред телевизора и вероятно вечеряше нещо набързо, а едновременно с това псуваше участник в някаква тъпа телевизионна игра с въпроси и отговори. Панорамата беше неясна. Блейн можеше и да излезе на купон, в този случай чакането би откарало цяла вечност, дори да му дойдат и гости, или да реши да се държи добре и да си легне рано. Обаче една подробност можеше да усложни всичко. Тед го осъзна дори преди самия Блейн и веднага застана нащрек, като наостри уши в обгръщащата го тъмнина в опит да чуе отвъд аплодисментите по телевизора и пискливия глас на водещия. Магнъс беше започнал да надава жалостив вой от предната страна на градината. Мимиката на Тед вещаеше несполука и той поклати глава. Дозата, която беше дал на кучето, за да го упои, се беше оказала недостатъчна.
Телевизорът замлъкна изведнъж. След мигове на пълна тишина външната врата се отвори и веднага се затвори. Блейн говореше с някого по телефона, но този път тихо и беше невъзможно да се чуе от вътрешността на гардероба. Кръстосваше напосоки из хола, докато накрая гласът му започна да става все по-ясен и се случи непредвиденото – влезе в стаята за гости, където се криеше Тед. Запали лампата и затвори вратата. Тед беше открехнал с няколко сантиметра крилото на гардероба и вече беше прекалено късно да го затвори, без да събуди подозрение. Само няколко метра го деляха от Блейн, разхождащ се нервно от другата страна на леглото, залисан в думите на събеседника си.