– Както казах, радвам се, че съм бил полезен.
– Както и да е, не дойдох само за това или за да те прекъсна при попълването на разходните отчети… – каза Лора, сочейки към купчината документи, натрупана в единия край.
Тук идва репликата.
– Искаш ли да дойдеш на вечеря у нас?
Маркъс очакваше всичко друго, но не и покана в този вид. За части от секундата обмисли положението. Щом вечерята щеше да е у тях, това включваше и присъствието на Уолтър, което не смущаваше никак Маркъс, но елиминираше всякаква нотка на романтика. От друга страна, фактът, че го допускаше да се присъедини към семейното им ежедневие по този начин, можеше дори да се окаже много по-важен. Така или иначе, той беше очарован.
– Разбира се.
– Фантастично. Как ти се струва утре в седем?
– В седем ще бъда у вас.
– Ще помоля сестра ми да дойде да вземе Уолтър. Той обожава да е в компанията на по-големите и „лошо възпитаващи“ братовчедки.
Маркъс забави реакциите си. Това среща ли беше? Лора стана.
– Тогава до утре – обобщи. – Оставям те да продължиш работата си…
Посвети му една последна усмивка, преди да затвори вратата. Веднъж попаднала във фоайето, Лора не можа да не прихне лекичко; бомбата с внезапната покана беше малка дяволия от нейна страна, наясно беше. Маркъс беше очаквал да поиска работна услуга, а не покана в дома ѝ.
Клаудия я изненада с онази проницателна физиономия и я порази с погледа на куче пазач. Лекарката на мига възвърна изражението на лицето си и се сбогува, накланяйки глава.
Никак не е зле за загоряла кокошка, а?
24
Уолтър чакаше на дивана в хола с раницата си и плик с играчки, подбрани за случая. Въпреки че леля Диди щеше да мине за него в шест, малкият беше настоял да е готов доста по-рано. Да не би леля да дойде по-рано. Истината беше, че Уортър не оставаше да спи в чужда къща, дори при баща си – нещастникът даже не си беше дал труда да му пригоди отделна стая; изключение правеше само къщата на леля Диди и братовчедките му Грейс и Мишел. За него си беше цяло предизвикателство и приключение. Оставаха будни до късно и правеха куп неща – строяха лагер в градината или играеха на детективи… и още хиляди забавления. Братовчедката Грейс, която беше на четиринайсет и беше най-голямата, ги вардеше и им четеше истории за пораснали. Истории на ужаса.
Лора слизаше по стълбите и го видя, смълчан в очакване, гушнал здраво раницата и плика с играчки, готов да се изстреля при звука на входния звънец. Той я изпълваше с нежност. Седеше на същото място, както когато чакаше баща си, който с коронния си номер да отменя плановете в последния момент очевидно биеше по самочувствието на Уолтър. Още една причина да ненавижда бившия си, помисли си Лора.
– Ще дойде ли, мамо?
Тя си приближи и седна до него. Погали го по бузата.
– Разбира се, че ще дойде.
Уолтър кимна, успокоен. Едва тогава забеляза как се беше нагласила майка му, та дори и гримирала. Огледа я от глава до пети.
– Маркъс гадже ли ти е?
Лора я досмеша от въпроса, но като забеляза сериозното изражение на Уолтър, запази приличие. Усмихна се леко.
– Маркъс е приятел, работим заедно и имаме много общи неща.
Малкият кимна. Шумът от кола го накара да наостри уши, но щом се увери, че няма да спре пред къщата, отново насочи вниманието си към хола.
– Облякла си си рокля.
– Харесва ли ти?
– Да. – Уолтър обмисли няколко секунди следващите си думи. – Татко има гаджета. Маркъс би могъл да ти е гадже. Грейс също има гадже, но е тайна, леля Диди не знае.
– За момента мама си няма гадже. Ако това стане, ще ти кажа, става ли?
Уолтър направи жест на одобрение.
Точно тогава Диди дойде. Уолтър скочи от фотьойла и без да пуска нещата си, изтича към вратата. Изненада леля си точно преди да натисне звънеца.
– Как е моят любим племенник?
Диди притисна Уолтър в силна прегръдка.
– Мислех, че няма да дойдеш. А братовчедките ми?
– Вкъщи са, чакат те. Имах да свърша някои неща, затова се забавих.
Диди надникна над рамото на Уолтър, докато още го прегръщаше. Като видя как беше облечена Лора, изрисува с устни едно уау, което по-голямата ѝ сестра схвана отлично.
– Джесика Рабит иска да ѝ върнеш роклята – каза.
Лора направи физиономия.
– Коя е Джесика Рабит? – полюбопитства Уолтър.
– Никоя – отвърна Лора. – Леля ти е много умна.
– Да, такава е – каза малкият, напълно чужд на намеците, които си размениха сестрите.
– Добре, Уолт, няма да е зле да тръгваме. Мишел не спря да пита за теб през целия ден.
– Чао, мамо. – Уолтър не можеше да престане да се усмихва. Отиде при Лора и тя се наведе, за да го целуне.