Диди използва, че детето не можеше да я види, за да посочи роклята на сестра си и я одобри с вдигнат палец.
– Поздрави момичетата от мен – каза Лора. – Да си прекарате добре.
– Ти също – каза Диди на излизане от вратата.
Лора ги изпрати до градината. Остана там малко повече от минута, след като колата се беше изгубила по улица „Ембърс“.
Като влезе вътре, отиде да провери дали се е опекло месото. Беше се спряла на телешки ребра с цвекло и ряпа, които почти не се нуждаеха от приготовления. Единственото неудобство беше, че изискваха три часа печене, но бяха почти готови.
Маркъс беше точен. Връчи ѝ бутилка вино, което беше настоял да донесе, и ѝ направи комплимент за роклята. Той самият беше облечен елегантно, с официален панталон, ленено сако и модерна сива шапка, която Лора не помнеше да е виждала по-рано.
– Ухае великолепно!
– Знаеш, че кухнята не е стихията ми, но си имам някои специалитети. Ела, ще изпием чаша вино, докато се допече месото.
Масата беше сложена, но вместо към нея, се отправиха към канапето в хола и поговориха малко общи приказки – за Уолтър, за болницата. Разговорът някак естествено се насочи към киното, като предварително знаеха, че вкусовете им се припокриват, докато една привидно безобидна реплика на Маркъс измести разговора към тема, която той предпочиташе да избегне – наскоро приключилата му връзка с Кармен. На директния въпрос на Лора, той обясни, че сега, когато не бил с нея, разполагал с повече време да се наслаждава на малката си зала за прожекции. Знаеше, че трябва да добави още нещо, че свободното време за гледане на филми не беше никакъв критерий за измерване на връзките му. Проблемът беше, че за да обясни в дълбочина защо Кармен не беше идеалната жена за него, се налагаше да опише каква е търсената – жена, която да не мисли само как да се забавлява, да има планове, мечти, да разбира (и да оценява) работата на Маркъс… И разбира се, жената, отговоряща на всичко това, беше седнала до него.
Маркъс се измъкна успешно от предизвикателството да обяснява финала на връзката си с Кармен. Освен това интересът му към Лора беше очевиден от доста време, а тя беше много чувствителна и много интелигентна жена; и да не се спомене „слонът в стаята“12, това не го прави невидим. Пък и двамата бяха там, нали? Облечени изискано, пиещи по чаша вино в очакване да стане вечерята. Беше си среща. Маркъс беше очаквал толкова време някакъв положителен знак от нейна страна и когато най-сетне това се случи, не знаеше как точно да действа. И то да беше просто знак! Лора го беше поканила на вечеря у дома си! Тази покана даде началния изстрел, след който Маркъс да се задейства. Стряскащото беше, че той дори не можеше да възпроизведе момента в главата си. Да я доближи и целуне, просто ей така? Да ѝ каже, че от много време мисли за нея? Не знаеше. Умът му се раздвои; пътуваше във влак, където идеите се лашкаха тежко, а навън всичко пробягваше с бясна скорост.
Вечерята беше продължителна. Месото беше великолепно и Маркъс се наслади блажено на мига. Не смяташе да издаде на Лора, че мислеше постоянно за нея, докато поднасяше към устата си резен цвекло.
– Прочетох записките от първия цикъл – каза относно документа, който Лора му беше изпратила по електронната поща.
Преди да дойде, обмисляше да изчака до следващия ден, за да ѝ каже, че го е изчел, но голямата му уста му отне тази възможност. Сега не му оставаше друго, освен да извърви този път…
– Как ти се стори? – развълнува се Лора.
– Прочетох го още вчера, на един дъх – каза Маркъс. Беше невероятно, че да говори за своята сфера на познания му възвръщаше веднага самоувереността. – И ме заинтригува изключително. Сега разбирам малко повече твоята…
– Обсебеност.
Маркъс се засмя.
– Щях да кажа твоята отдаденост и ентусиазъм, но не е лъжа, че случаят те е обсебил. Първо нека кажа, че споделям идеята за правилния начин на представяне – през призмата на пациента. Истинска шестица от тотото! Всеки цикъл е бил действителен за Тед; циклите са заменили първите му месеци в болницата и се оказва много полезно да видим всичко това от негова перспектива. Даже смея да твърдя, че точно това ме наведе на една интересна подробност.
Лора ококори очи.
– Каква подробност? Чакай, чакай…. Помогни ми да отнеса тези работи в кухнята, да направим кафе и ще ми разкажеш. Познавам се и знам, че няма да мога да се спра.
Маркъс се боеше именно от това.
– Чудесна идея.
Мълчаливо направиха два тура до кухнята, разминавайки се на средата като в светски ритуал на взаимно доверие. Маркъс си представи как го прави всеки ден и потръпна; беше толкова глупаво. Когато кафето стана, се върнаха в хола.